— Ето — каза Кадар, — един стегнат, добър план с добре балансирано съотношение между опасност и награда. Защитниците на замъка малко ще се поразсеят от пожара в жилищното крило.
— Сигурен съм, че това е добър план, сър — каза Сартауи, — но не разбрах какво искате да кажете със „съотношението между опасност и награда“.
— Нищо чудно — каза Кадар. — Не се притеснявай, ще разбереш много добре резултатите.
Кадар форсира мотора и струята от витлото изду парашута. Мотопарашутът се залюля и след няколко секунди се отлепи от земята.
Сартауи устоя на изкушението да изпразни калашника си в арогантното копеле. Не знаеше, че в същия момент сержант Мартин Ханигън устоя на подобен импулс, чиято мишена бе самият той.
главната кула на замъка на Фицдуейн — 00:23 часа
Фицдуейн бе дал на Андреас всичките си боеприпаси за „SA-80“ и бе останал със самозареждащата се пушка „Браунинг“, деветмилиметров автоматичен пистолет и катаната си.
Премина набързо през позициите, опитвайки се да прецени с какви сили разполага и какво може да предприеме Палачът. Останаха му само главната кула и тунелите отдолу. Останалата част от замъка бе в ръцете на врага. Вероятните точки за нападение бяха стоманената врата на входа за тунела, вратата между главната кула и голямата зала и самата главна кула. Съществуваше и опасност от проникване през тесните прозорци на кулата, макар че този, който можеше да го направи, трябваше наистина да е много слаб. През тях можеше да се стреля и отвън навътре, затова трябваше или да ги затворят по някакъв начин, или да ги пазят.
Ако нападателите влязат в тунела, защитниците можеха в краен случай да отстъпят до главната кула. Да, но те вече държаха портала и ако превземеха и главната кула, то тогава Палачът все едно можеше да смята, че е върнал заложниците си, независимо от това, че терористите може въобще да не проникнат в тунела и да реализира пъкления си план, защото никой отвън нямаше да разбере това.
Въпросът за защитата на тунела породи доста спорове. Накрая Фицдуейн бе решил, че тъй като най-вероятно терористите ще взривят вратата, срещу което защитниците не можеха да направят нищо друго, освен да се опитат да ограничат последствията от взрива, единственото решение бе да построят редица от защитни барикади по дължината на тунела и помещенията от двете му страни. Ето защо, използвайки чували с пясък, мебели, щайги, и каквото им попаднеше под ръка, защитниците издигнаха последователно разположени барикади с формата на фуния, които можеха да се изоставят една по една, ако нападателите използваха гранати или ги разрушаха по някакъв начин. Останалите две мини „Клеймор“ бяха заложени така, че да пометат барикадите, ако се наложи.
Сега всичко зависеше от това, с какво оръжие разполагаха нападателите. Отбиването на атака с ръчно оръжие, нямаше да е трудно, но гранати или мини щяха силно да наклонят везните в полза на терористите. За щастие, май те също бяха изчерпали запасите си от подобно оръжие, защото през последните минути въобще не ги използваха.
Амунициите на защитниците бяха на привършване. Фицдуейн не виждаше друг изход, освен да прибегнат до средновековните оръжия, които замъкът имаше в изобилие. Мускети, арбалети, големият лък на дьо Гевен, всичко бе готово за използване. Пики, мечове и други оръжия, включително и френските му кухненски ножове бяха поставени на леснодостъпни места.
Учениците, които се присъединиха към тях, бяха приятна изненада. Успяха да овладеят страха си и бяха решени да си отмъстят за ужаса, на който бяха станали свидетели и който преживяваха. Пред очите им убиха хора, с които бяха живели заедно или работили и сега горяха от нетърпение да си го върнат на виновниците.
Първоначалният им ентусиазъм обаче бе задушен бързо и по най-неприятния начин. Младият Осман някой си — Фицдуейн така и не им научи имената, бе убит няколко минути след разполагането им на позиция, тъкмо когато се канеше да спусне отново предпазния чувал на наблюдателницата. А две минути след това един поляк намери смъртта си по същия начин. Останалите осем бързо си взеха поука и вече реагираха така, като че ли всяко действие по време на битката е въпрос на живот или смърт, което всъщност си беше истина.
УКВ-то до не го се съживи:
— Чувам те — каза Фицдуейн.
— Всеки момент ще неутрализираме картечниците и веднага след това скача групата на Гюнтер. Вижда му се краят. Как е при теб?
— Вече сме почти на етапа на лъкове и стрели — каза Фицдуейн, — но стрелите не ни достигат.
— Опитай с чара си — каза Килмара. — Още нещо: покривът ти гори. Нищо не се вижда, но топлинното излъчване е като от пещ.
— По дяволите — каза Фицдуейн. — Сега наистина ми дойде до гуша. Това е моят дом.
— Топлината ще ви създаде ли проблеми? — попита Килмара. — Можете ли да защитавате главната кула, когато сякаш до вас се е преместил адът?
— Да — каза Фицдуейн, — топлината се издига нагоре, а стените на замъка са достатъчно дебели и дори да се позагреем, няма да е нетърпимо.
— Дано да си прав — каза Килмара. — Хайде, представлението започва.