— Вече сме почти на етапа на лъкове и стрели — каза Фицдуейн, — но стрелите не ни достигат.
— Опитай с чара си — каза Килмара. — Още нещо: покривът ти гори. Нищо не се вижда, но топлинното излъчване е като от пещ.
— По дяволите — каза Фицдуейн. — Сега наистина ми дойде до гуша. Това е моят дом.
— Топлината ще ви създаде ли проблеми? — попита Килмара. — Можете ли да защитавате главната кула, когато сякаш до вас се е преместил адът?
— Да — каза Фицдуейн, — топлината се издига нагоре, а стените на замъка са достатъчно дебели и дори да се позагреем, няма да е нетърпимо.
— Дано да си прав — каза Килмара. — Хайде, представлението започва.
тунела под замъка — 00:23 часа
Андреас гледаше как тежката желязна врата, която беше единствената преграда между терористите и защитниците, стана огнено червена от оксиацетиленовия пламък, който се врязваше в нея. Беше стара врата — правена отдавна, преди откритието на съвременните подсилени метали и пламъкът я режеше безпрепятствено. Посипаха се искри и съвсем скоро от последната им преграда нямаше да остане нищо.
Под земята УКВ-тата не работеха и затова Андреас изпрати един от учениците да предаде на Фицдуейн, че нещата отново живват. Най-хубавото от цялата ситуация бе фактът, че щом използваха горелка, за да пробият вратата, значи гранатите и мините им бяха на привършване.
Андреас най-много се страхуваше от гранатите. Дали бяха взели всички възможни предпазни мерки? Естествено, бяха издигнали барикади, но освен това бяха опънали телове и рибарски мрежи, през които можеха да стрелят и които, поне докато бяха цели, щяха да задържат летящи предмети.
В момента защитниците на тунела наброяваха шест човека — самият Андреас, Джудит, дьо Гевен и трима ученици. Хенсен бе поверен на грижите на Катя, а Уна наглеждаше учениците.
Шестима аматьори срещу специално обучени терористи май не бяха съвсем достатъчно, но все пак лейтенант Андреас фон Графенлауб си разбираше от работата, а и копелетата отвъд вратата бяха отговорни за смъртта на трима от семейството му.
Изгаси осветлението в тунела и се прицели снощния мерник на „SA-80“. Вратата всеки момент щеше да падне. Само след няколко секунди защитниците на тунела щяха да разберат дали към проблемите им нямаше да се прибавят и гранати.
Прорязаната врата падна с трясък в тунела и след това настъпи мъртва тишина.
Залегнал до Андреас, Зиг Бенгткуист облиза пресъхналите си устни. Той нямаше приспособление за нощно виждане и тъмнината за него беше потискаща. Помисли си за Осман — приятелят, когото бе загубил и го обзе гняв. Това зло трябваше да бъде спряно.
рейнджърите с „Милан“-а край замъка на Фицдуейн — 00:23 часа
Кръстчето на мерника кацна върху цевта на първата картечница. Картечарите се криеха зад бали с пясък и в скалите. Грейди си представяше сцената — топлината от изпразването на лента след лента, трескавото обслужване на картечницата. Вероятно терористите разчитаха на другарите си да ги прикриват. Сигурно бяха изморени, но въодушевени. Може би бяха млади хора със семейства и дори деца, но защо бяха тук на острова, Грейди не искаше и не можеше да разбере, пък и това щеше ли да промени нещо?
Натисна бутона за стрелба.
Ракетата попадна точно в целта. Масивната вълна освободена енергия разтърси укреплението сред скалите и във въздуха се разлетяха отломки и парчета, които унищожиха оръжия и мъже за по-малко от секунда.
— Целта е поразена — извика Грейди и Рош, товарачът, скочи и светкавично постави нова ракета.
Грейди завъртя оръжието към втората цел. Цялото му съзнание бе обзето само от мисълта да изпълни задачата.
Прицели се. Този път укреплението се виждаше и той видя как някой от там маха. Внезапно картечницата замлъкна.
Грейди натисна бутона. Пушекът от запалването му замъгли целта за секунда и половина. Обикновено в такива моменти новаците се опитваха рязко да пренасочат ракетата, когато отново се появеше във визьора, но от това нищо не се получаваше. Трябваше да се действа хладнокръвно и внимателно.
Картечницата се обръщаше към него. През телескопичния мерник той видя дулото право срещу себе си и дори пламъците, когато картечницата откри огън. Куршумите бяха по-бързи от ракетата и той чу свистенето им над главата си, но не им обърна внимание. Единствената му мисъл бе, че насоченото право срещу него дуло беше идеална мишена.