— Май нямате нужда от нас — каза той, оглеждайки наоколо си.
— Може би — усмихна се уморено Андреас, — но е добре, че дойдохте. Силите ни почти се изчерпаха.
Рейнджърът отново се огледа и каза замислено:
— Имало е защо.
над Дънклийв — главната кула на замъка — 00:30
Инфрачервеното топлинно излъчване от мотопарашута на Кадар можеше лесно да бъде засечено от Килмара, ако той не се беше съсредоточил върху унищожаването на картечниците и проникването на рейнджърите в противниковите позиции. Вторият шанс на Кадар бе, че рейнджърите, които го бяха видели да излита, запазиха мълчание до изстрелването на втората ракета, а след това вече имаха други неща на главата си.
Кадар нямаше представа, доколко съвършени са уредите на „Оптиката“, но за всеки случай направи един кръг около стените на замъка, летейки само на няколко метра от земята, като по този начин защитниците на кулата не го виждаха. Едва когато излетя над морето, започна да набира височина.
Замъкът беше напред под него. Отвъд него се виждаха пламъчетата от стрелбата и избухването на гранатите. Значи рейнджърите бяха пристигнали по-рано от очакваното. Добре, че поне бяха малко. Беше уверен, че хората му ще успеят да ги задържат, поне докато той обезвреди останалата част на замъка, а след това вече нищо нямаше да има значение. Когато сложеше ръка на заложниците, нещата щяха да си дойдат по местата.
Забеляза, че картечниците вече не стреляха. Погледна часовника си. Всичко вървеше по план. Хората му бяха прекратили огъня, точно в уговорения час. Нищо не бе забелязал, защото явно тогава се е издигал над морето. Това му напомни, че вече изостава с една минута от разписанието. Опита се да се свърже със Сартауи, но никой не му отговори. Значи Сартауи се занимаваше с нещо друго. Опита се да се свърже с бойната група в подножието на кулата и в отговор получи двойно прищракване. Не беше точно според уговорката, но предвид обстоятелствата, предпазливостта им беше разбираема. Така, нещата се нареждаха добре.
Много добре осъзнаваше опасността, на която се излагаше, но дори и да имаше възможност да избяга, вече не мислеше за това. Първоначалната му цел — залавянето на заложниците не се бе променила, но сега основната му мотивация бе да победи. Знаеше, че ще го направи. Това не зависеше от факта колко добре обучени и въоръжени бяха хората му. Всичко бе плод на неговия ум, на силната му воля, на способността му на водач. Независимо от трудностите, той винаги бе побеждавал.
Опитваше се да си представи как биха се почувствали защитниците в кулата, ако знаеха, че се кани да ги нападне с практически неустоимо оръжие. Дали щяха да се молят? Да бягат? Да, но накъде? Как ли щяха да се справят с ужаса да изгорят живи?
Пред него небето почервеня, покривът на жилищното крило пропадна и оттам излетяха пламъци и искри. Беше внушителна гледка — като признание за мощта на Кадар и обида за Фицдуейн. Замъкът все пак беше негов дом и бе оцелял през вековете, а сега той, Кадар, го унищожаваше, както се унищожава пясъчна кула. Дали щеше да има шанса да изгори лично Фицдуейн до смърт? Дано да не бъде мъртъв. Щеше да е удоволствие да го погледне в очите, преди да запрати огнената струя към него.
Реши да направи още един кръг, докато огънят откъм голямата зала позатихне. Щеше да закъснее с няколко минути от плана, но това вече нямаше значение. Топлината от голямата зала и картечният огън сигурно бяха опразнили горните два етажа. На бойната площадка не се виждаше никой.
Докато изчакваше затихването на огъня, той си припомни плана на действие. Огнехвъргачката, която бе взел със себе си беше руски модел „LPO-50“ и беше същата, която бе свършила такава добра работа в тренировъчния лагер в Либия. Когато я взе, нямаше никакво намерение да я използва като бойно оръжие, а по-скоро като заплаха за някои по-самоуверени заложници. Ето защо имаше само три бутилки, които не бяха достатъчни за една битка, но вършеха идеална работа за няколко зрелищни екзекуции. Трите бутилки щяха да му стигнат да внесе решителния обрат в развоя на битката.
Отначало мислеше да обиколи кулата и да залее всяка от наблюдателниците с напалм, но така рискуваше да попадне в обсега на стрелбата на защитниците. Освен това огнехвъргачката бе доста обемиста и не можеше да се използва от мотопарашута, защото бе предназначена да се носи на гръб. Никак не му харесваше идеята да е близо до пламъка, особено когато единственото нещо, което го държеше във въздуха, бе уязвим на огъня найлонов парашут. Почти си представи как се стопяват крилата му и как повтаря преживяното от митичния Икар.