Свали пушката от рамото си и заби четири куршума в Кадар, разкъсвайки тялото му, но оставяйки главата не засегната.
— Мъртъв ли е? — попита той.
— Мисля, че има голяма вероятност да е така — отговори Мечката, внезапно върнал си предпазливостта и швейцарските маниери. — Да — кимна той накрая, — да, съвсем мъртъв е.
Значи най-после всичко свърши. Гледаше Фицдуейн и мислено му се възхищаваше. Поклати глава, разсъждавайки за това какви ли следи оставяше отнемането на човешки живот у този, който го извършваше, независимо от причините за това. После се взе в ръце и погледна отново към останките на Палача. Да върви на майната си. Той наистина заслужаваше да умре. Трябваше да го направят.
Фицдуейн огледа наоколо — нямаше експлозии, нямаше писъци, нямаше изстрели. Между бойниците се движеха рейнджъри. Килмара все още кръжеше в небето. Фицдуейн взе УКВ-то си.
— Още ли си горе?
— Поне така смятам — каза Килмара. — Наистина гледката оттук е чудесна, но човек няма къде да пусне една вода.
— Палачът е мъртъв — каза Фицдуейн.
— Като последния път ли? — попита Килмара и добави: — Или този път лично се погрижи за това.
— Застрелях го, наръгах го с нож, Мечката и той го застреля, обесихме го и сега е все още тук — е или част от него.
— Колко пъти го застреляхте? — попита Килмара просто ей така. Почувства се уморен.
— Защо не слезеш да видиш сам? — каза Фицдуейн.
— Значи му видяхме края.
— Надявам се.
Дънклийв — 03:00
Фицдуейн и Килмара завършваха обиколката си из останките на замъка, когато полковникът бе извикан от щабквартирата.
Малко куцаше, но иначе се чувстваше добре. Беше изпратил „Оптиката“ да зареди и скочи с парашут. Направи го съвършено, освен факта, че се бе приземил на едно от оръдията и си изкълчи крака.
Непосредствената заплаха бе премахната, но докато не претърсеха острова на светло, нищо не беше сигурно. Изтощените защитници и рейнджърите продължиха да охраняват замъка, но бяха оставили околностите му на мъртвите.
Пристигнаха редовни войскови части и започнаха да издигат временен мост към острова. За всеки случай бяха докарани миномети и артилерия. Към пет сутринта първата войскова част пристигна на острова.
Килмара се забави повече, отколкото очакваха. Като се върна, той седна на един чувал с пясък и в кафето, което един войник му донесе, си наля малко уиски.
— Има една добра и една смешна новина — каза той, — от коя да започна.
— Ти реши — каза Фицдуейн. Седеше на пода облегнат на стената, а за ранената му буза се грижеше един от рейнджърите. Май щеше да му остане белег. Етен дремеше в прегръдките му. — Толкова съм скапан. Никога не съм бил така изморен. Ако това е истинска обсада, тогава хич не съжалявам, че съм пропуснал времето на кръстоносните походи. Представяш ли си този ужас да продължи месеци наред, при температури като в пещ, а ти да носиш толкова метал по себе си, колкото стига да се направи половината купе на една кола, и на всичкото отгоре с нарисуван кръст, че да могат по-лесно да се прицелват. Трябва да са имали ташаци от желязо.
— Или са умирали млади — каза Мечката.
— Започни от добрата — обади се Етен.
— Имаме пленник — някой си Сартауи, един от командирите на бойните части на Палача — каза Килмара, — и е почти цял. Освен това си е развързал езика. Ще можем по-лесно да обясним наличието на всичките тези трупове. Това, което мога да кажа засега е, че ако не беше ти, Хюго, щяхме яката да загазим. Палачът въобще не е възнамерявал да остави някого жив. Всички ученици е трябвало да бъдат убити след плащането на откупа. Една от малките шеги на Палача.
— И каква е смешната новина? — попита Мечката.
— Имаме си гост — каза Килмара. — Пристига с хеликоптер, който кара сам и до един час ще е тук. Ще има и представители на средствата за масова информация.
— Копелето не пропуска шанса да се окичи със слава — каза Фицдуейн, — предполагам, че си се опитал да го отклониш от намерението му.
— Естествено, казах му, че сега не е моментът за такива неща и че островът още не е претърсен изцяло.
— Но той не ти повярва — каза Фицдуейн.
— Не.
— Защо да не го убием? — каза Фицдуейн. — Напоследък все това правя.