Хеликоптерът на телевизията бе пристигнал и очевидно операторите се разкъсваха между желанието да снимат надупчения хеликоптер от близък план и страха, че могат да споделят съдбата на Таойсийч. От всякъде стърчаха обективи. Пилотът на хеликоптера се спусна за малко надолу и после излетя. Фицдуейн нямаше да се учуди, ако от цялото това тресене от него не изпаднеше някой и друг оператор.
— Колко е часът — попита Мечката.
— Около шест и половина — каза Фицдуейн. — Време, когато всички добри ирландци са си в леглата.
— Време за закуска — каза Мечката.
— Типично кърваво по швейцарски — каза Фицдуейн.
„Ако всеки си гледаше работата — каза Графинята — светът щеше да се върти далеч по-бързо.“
„Швейцарски Луис Карол просто не може да има.
Бележка на автора
„Игрите на Палача“ е измислица, но идеята за написването й бе породена от истински случай, който е използван в началото на книгата.
Аз бях този, който хвана тялото на обесения, когато отрязаха въжето и изпитах почти същите чувства като Фицдуейн. Самюел Джонсън е казал: „Сър, можете да разчитате на това. Когато един човек знае, че след десет дни ще го обесят, мислите му се въртят само около това.“ Към това мога да добавя следното — същото се случва и когато откриеш обесен.
Тази книга не би била възможна без помощта на много хора, които й посветиха и време и ентусиазъм и на които изказвам най-сърдечните си благодарности. Списъкът е дълъг, но и книгата е дълга, а това съвсем не е краят на историята на Хюго Фицдуейн.
Ако тук-таме съм пропуснал някой „умлаут“ моля на всички да ми простят.
Благодаря ви.