— Разфасовам по няколко идиота всяка година. Вие какво очаквате да се получи, като съберете пет хиляди деца на възраст между осемнайсет и двайсет на един остров и им кажете да си играят на война? Признавам, че този тук е изнамерил напълно нов метод. Предполагам, никога не сте виждали такова нещо.
— Значи смятате, че го е направил сам? — Наистина трябваше да е доста трудно да убиеш човек и после да го натъпчеш там вътре.
Докторът отиде до канала, клекна и се взря вътре.
— Така изглежда. А, младши лейтенант, бихте ли хвърлили още един поглед вътре, просто за всеки случай?
— Разбира се. сър — Майлс се надяваше това да е последната му разходка. Никога не беше предполагал, че почистването на канализацията можеше да се окаже толкова… вълнуващо. Той се плъзна под пътя по целия участък до пробитата табела, като проверяваше всеки сантиметър, но намери единствено изтърваното от мъртвеца фенерче. Така. Очевидно редникът беше влязъл в тръбата нарочно. С цел. Каква цел? За какво му е на човек да пълзи в някакъв канал посред нощ, и то в силна дъждовна буря? Майлс се измъкна навън и предаде фенерчето на лекаря.
Майлс помогна на санитаря и военния лекар да поставят тялото в чувала и да го натоварят, след това накара Олни и Патас да махнат преграждащата табела и да я върнат на предишното й място. От долния край на канала с рев се стече кафява вода, която размъти рова. Докторът се спря с Майлс и се облегна на мантинелата на пътя, загледан в малкото езеро, чието ниво спадаше.
— Мислехте, че на дъното може да има още някой? — неспокойно запита Майлс.
— Този беше единственият записан като липсващ на сутрешния развод — отговори докторът, — така че вероятно не. — Въпреки това той не изглеждаше като човек, който е готов да се обзаложи.
Единственото, което се появи, когато нивото на водата падна, беше подгизналата шуба на редника. Явно преди да влезе в канала, е била преметната на мантинелата, откъдето е била бутната или издухана от вятъра във водата. Лекарят я взе със себе си.
Военният лекар и фелдшерът потеглиха.
— Доста спокойно го приемате — отбеляза Патас. На години той не беше много по-голям от Майлс.
— Никога ли не ти се е налагало да държиш в ръцете си труп?
— Не. А на вас?
— Да.
— Къде?
Майлс се поколеба. Събитията отпреди три години преминаха като на кинолента през съзнанието му. Кратките месеци, през които беше притиснат в отчаяна битка далече от дома, когато случайно се беше натъкнал на космически наемнически сили, не бяха тайна, за която можеше да се спомене или дори да се намекне на това място. Във всеки случай редовните военни части презираха наемниците — живи или мъртви. Но кампанията на Тау Верд със сигурност го беше научила на разликата между „тренировки“ и „реалност“, между война и военни игри, и че смъртта си имаше по-изтънчени начини да се разпространява от директното докосване.
— Преди — унило отвърна Майлс — два пъти.
— Е — Патас вдигна рамене и се обърна, — поне не се страхувате да си изцапате ръцете. Сър.
Майлс сви вежди. „Не. Не е това, от което се страхувам.“
Майлс отметна канала на отчетното си табло — „почистен“, върна скатера, екипировката и поомекналите Патас и Олни обратно на сержант Нюв в „Поддръжката“ и се отправи към офицерските помещения. Никога през целия си живот не беше желал по-силно един горещ душ.
Калните му обувки шляпаха по коридора към квартирата му, когато друг офицер подаде глава от една врата.
— Ъ-ъ, младши лейтенант Воркосиган?
— Да?
— Търсиха ви по видеофона преди известно време. Декодирах съобщението.
— Търсили са ме? — Майлс спря. — Откъде?
— Ворбар Султана.
Майлс усети ледена топка в стомаха си. Нещо лошо вкъщи?
— Благодаря. — Той смени посоката и тръгна към другия край на коридора към кабината с видеоконзолата, която беше обща за офицерите на етажа.
Отпусна се унило на седалката и перфорира съобщението. Номерът не му беше познат. Той го въведе заедно с номера на сметката си и зачака. Апаратът звънна няколко пъти и видеомониторът оживя със съскане. Красивото лице на братовчед му Иван се материализира на екрана и му се ухили.
— А, Майлс. Ето те и теб.
— Иван! Къде си, по дяволите?
— О, аз съм си вкъщи. И това не значи при мама. Помислих си, че може да поискаш да видиш новия ми апартамент.
Майлс имаше смътното, дезориентирано усещане, че някак си се е намесил във връзката с някаква паралелна вселена или срещуположна астрална плоскост. Да, Ворбар Султана. Самият той беше живял в столицата в някое свое предишно въплъщение. Преди цяла вечност.