Иван вдигна обектива на видеотелефона и замайващо го завъртя насам-натам.
— Напълно обзаведен е. Пренаех го от един капитан от „Операции“, когото прехвърлиха на Комар. Истинска сделка. Едва вчера се нанесох. Виждаш ли балкона?
Майлс виждаше балкона, окъпан от слънчевата светлина на късния следобед с цвят на топъл мед. Очертанията на Ворбар Султана се издигаха на небесния фон като приказен град, който плува в лятната омара. По парапета се виеха алени цветя, толкова червени под огрялото ги слънце, че още малко и очите щяха да го заболят. На Майлс му се прииска или да олигави ризата си, или да избухне в сълзи.
— Хубави цветя — той преглътна с мъка.
— Аха, гаджето ми ги донесе.
— Гаджето? — А да, едно време човешките същества се бяха появили в два различни пола. Единият миришеше по-хубаво от другия. Много по-хубаво. — Кое гадже?
— Татя.
— Виждал ли съм я? — Майлс се опита да си спомни.
— Не. Тя е нова.
Иван престана да размахва обектива и отново се появи на екрана. Раздразнените сетива на Майлс малко се поуспокоиха.
— Е, как е времето там горе? — Иван се взря по-отблнзо в него. — Мокър ли си? Какво правеше?
— Почис… дълбочинни измервания.
— Какво? — Иван сбърчи чело.
— Няма значение. — Майлс кихна. — Виж, радвам се да видя едно познато лице и така нататък — впрочем така си и беше — болезнена, странна радост, — но тук съм по средата на работния си ден.
— Аз се освободих от смяна преди два часа — вметна Иван, — след малко ще водя Татя на вечеря. Тъкмо ме хвана. Така, само бързо ми кажи как е животът в пехотата?
— О, супер. База „Лазковски“ е истинският, реалният свят. — Майлс не даде определение на истинско. — Не е… магазия за излишъците от лордове от семейство Вор като Имперския щаб.
— Върша си работата — каза Иван. Гласът му прозвуча малко обидено. — Всъщност моята работа би ти харесала. Обработваме информация. Невероятно е. Всичко, до което „Операции“ има достъп в един ден. Сякаш си на върха на света. Точно като за теб.
— Странно, аз пък си мислех, че база „Лазковски“ ще е точно като за теб, Иван. Я си помисли, дали не са ни разменили заповедите?
Иван се почука по носа и се изкикоти.
— Не бих казал. — После добави загрижено: — Ъ-ъ, пази се, а? Наистина не изглеждаш толкова добре.
— Прекарах необичайна сутрин. Ако се разкараш, бих могъл да отида да взема един душ.
— О, добре. Е, пази се.
— Приятна вечеря!
— Хубаво. Чао.
Гласове от друга вселена. При това Ворбар Султана беше само на два часа с доорбитален полет. На теория. Странно, но мисълта, че планетата не се е свила до оловносивите хоризонти на остров Кирил, утеши Майлс.
През останалата част от деня Майлс срещна известни трудности при опитите си да се концентрира върху времето. За щастие началникът му като че ли не забеляза. След потъването на скатера Ан проявяваше склонност да поддържа гузна, изнервяща тишина около Майлс, с изключение на случаите, когато последният го сръчкваше за някаква специфична информация. След смяната си Майлс се отправи право към лазарета.
Военният лекар още работеше или поне седеше на бюрото си, когато Майлс подаде глава на вратата.
— Добър вечер, сър.
Докторът вдигна поглед.
— Да, младши лейтенант. Какво има?
Без особено основание Майлс прие въпроса за достатъчна покана и се вмъкна вътре.
— Чудех се какво ли сте открили за онзи човек, дето го извадихме от канала тази сутрин.
— Нямаше чак толкова за откриване — докторът сви рамене. — Документите му за самоличност са проверени. Умрял от удавяне. Всички физически и метаболични показания — стрес, хипотермия, хематомите — съвпадат с предположението ми, че се е заклещил вътре около половин час преди да настъпи смъртта. Завел съм го като смърт при нещастен случай.
— Да, но защо?
— Защо? — Докторът повдигна вежди. — Сам се е заврял там, ще трябва да питаш него.
— Не искате ли да разберете?
— За какво ми е?
— Ами… за да знаете, предполагам. За да сте сигурен, че сте прав.
Докторът го изгледа сухо.
— Не поставям под съмнение медицинските ви изводи, сър — бързо добави Майлс. — Но просто беше така дяволски странно. Не сте ли любопитен?
— Вече не — отговори лекарят. — Доволен съм, че не е самоубийство или някакъв мръсен номер, така че каквито и да са детайлите, в крайна сметка излиза, че е умрял от глупост, не е ли така?
— Предполагам, сър. — Майлс се позачуди дали това щеше да е последната епитафия на доктора за него, ако беше потънал със скатера.
След това, застанал на влажния вятър пред лазарета, Майлс се поколеба. В края на краищата трупът не беше негова частна собственост. Тук не ти е детската площадка — каквото си намериш, за тебе си остава. Беше предал случая на съответните власти. Сега беше извън неговата компетентност. И все пак…