За въображението на Майлс, подхранено от познаването на казармения живот, не беше трудно да скицира останалото. Редникът беше получил този пакет от някоя любима — майка, сестра, и беше потърсил начин да го опази от изгладнелите си другарчета, които щяха да изгълтат цялото му съдържание за секунди. Вероятно човекът, болен от мъка по дома, си го е разпределял залък по залък в някакъв продължителен мазохистичен ритуал, в който удоволствието и болката са се смесвали с всяка хапка. Или пък просто може да си го е пазил за някой специален случай. След това са дошли двата дни с необичайно силни валежи и човекът е започнал да се притеснява за, ъ-ъ… прекомерното овлажняване на своето тайно съкровище. Излязъл е навън, за да спаси склада с провизиите си, пропуснал е първия ров в тъмното, влязъл е във втория с отчаяна решителност, породена от покачването на водата, разбрал е грешката си твърде късно…
Тъжно. Малко гадно. Но не и полезно. Майлс въздъхна, прибра лизетите обратно в пакета и забърза обратно към базата. Носеше пакета под мишница, за да го предаде на военния лекар.
Единствения коментар, който докторът направи, когато Майлс му обясни откритията си, беше:
— Да. Смърт от глупост. Ясно. — Той разсеяно захапа една лизета и изсумтя.
На следващия ден нарядът на Майлс в поддръжката изтече, без да е открил в каналите нещо, което да представлява по-голям интерес от удавника. Навярно така и трябваше да бъде. След още един ден ефрейторът от кабинета на Ан се върна от годишния си отпуск. Майлс откри, че ефрейторът, който работеше в метеорологичния кабинет от две години, беше готов резервоар за информацията, която Майлс беше поглъщал през последните две седмици. Въпреки че не притежаваше носа на Ан.
Всъщност Ан напусна Лагера на вечния скреж трезвен и се изкачи по транспортната рампа без чужда помощ. Майлс отиде на дока, за да го изпрати, без да е сигурен дали е доволен, или съжалява, че метеорологът си тръгва. Ан обаче изглеждаше щастлив. Мрачното му лице сияеше.
— И така, накъде, след като свалите униформата? — попита Майлс.
— На екватора.
— А? Къде на екватора?
— Където и да е на екватора — с плам отвърна Ан.
Майлс се надяваше Ан да избере място, където да има достатъчно твърда земя под краката си.
На рампата Ан погледна Майлс и се поколеба.
— Внимавай със Метцов — посъветва го той накрая.
Предупреждението изглеждаше закъсняло, без да се брои влудяващата му неяснота. Майлс го погледна нетърпеливо изпод повдигнатите си вежди.
— Съмнявам се името ми да фигурира често в светската му програма.
Ан се размърда притеснено.
— Не това имам предвид.
— Какво имате предвид?
— Ами… Не знам. Веднъж видях…
— Какво?
— Нищо — Ан поклати глава. — Беше много отдавна. В разгара на бунта на Комар ставаха какви ли не дивотии. Но ще е по-добре да не му се пречкаш.
— И преди съм си имал работа със стари педанти.
— О, той не е точно педант. Но в него има нещо… Може да бъде опасен по странен начин. Нали никога не си го заплашвал наистина, а?
— Аз? Да заплашвам Метцов? — лицето на Майлс се сви объркано. Може би неговият нюх го беше подвел и Ан не беше толкова трезвен. — Хайде сега, не може да е чак толкова лош или никога не биха му поверили обучението на новобранци.
— Той не командва новобранците. С тях пристига техен собствен команден състав, инструкторите докладват на своите собствени командири. Метцов отговаря само за постоянния физически състав на базата. Ти си напорист малък глупак, Воркосиган. Само недей… никога не го предизвиквай или ще съжаляваш. И това е всичко, което ще ти кажа. — Ан млъкна и се заизкачва по рампата.
„Вече съжалявам“ — искаше да извика след него Майлс. Е, едноседмичното му наказание вече беше изтекло. Сигурно Метцов си мислеше, че трудовият наряд ще унижи Майлс, но всъщност той се беше оказал доста интересен. Потапянето на скатера, е, това вече беше унизително. Това си го беше направил сам. Майлс помаха за последен път на Ан, когато той изчезна в транспортната совалка, и сви рамене. Тръгна обратно през плаца към вече познатата административна сграда.
След като ефрейторът на Майлс напусна метеорологичния кабинет за обяд, на Майлс му трябваха цели две минути, за да се поддаде на изкушението да начеше крастата, с която Ан беше заразил съзнанието му. Извика официалното досие на Метцов на компютъра. Краткото изброяване на данните, назначенията и повишенията на командващия базата не съдържаше кой знае каква информация, въпреки че по-доброто познаване на историята даваше възможност да се чете и между редовете.