— Ето на. Така си и мислех. Би ли го разлистил?
Интересно. Изключително интересно. Досието представляваше сбор от секретни доклади от разследване на ИмпСи по повод смъртта на затворник под командването на Метцов. Бунтовник комарианец, който беше убил пазача си и сам бил убит при опит за бягство. Когато ИмпСи бяха изискали тялото на комарианеца за аутопсия, Метцов им предал пепелта, останала след кремацията, с извинението, че ако му било казано преди няколко часа, че тялото е необходимо и т.н., и т.н. Офицерът, водещ разследването, намекваше за незаконни изтезания, може би като отмъщение за убития пазач, но не е бил в състояние да натрупа достатъчно доказателства, за да разшири пълномощията си спрямо бариарските свидетели, между които и някой си младши лейтенант от технически войски Ан. Водещият разследването офицер беше депозирал официален протест срещу решението на своя началник делото да бъде закрито, и всичко сякаш свършваше дотук. Ако имаше още нещо, което може да се прибави към историята, то съществуваше единствено в забележителната глава на Саймън Илиян. Майлс нямаше никакво намерение да се опитва да си осигури достъп до тази секретна картотека. И все пак кариерата на Метцов беше спряла. Замръзнала, в буквалния смисъл на думата.
— Майлс — Иван го прекъсна за четвърти път, — наистина не мисля, че трябва да правиш това. Това тук е от онези с гриф: „Прережи си гърлото, преди да го прочетеш.“
— Ако не е трябвало да го правя тогава, защо съм в състояние да го направя? Кабелът все още ти трябва за бързо прехвърляне на данните. Кой истински шпионин ще е толкова тъп да стои в Имперския щаб и да разлиства секретни материали на ръка в очакване да го заловят и разстрелят?
— Това вече е много! — Иван изтри досието с такъв напорист удар на ръката си, че почти смаза клавиша. Образът на екрана бързо затрептя, докато Иван влачеше бюрото обратно и беше последван от стържене, когато той неистово затърка с ботуша си следите по килима.
— Не съм направил нищо, чуваш ли?
— Нямах предвид теб. Ние не сме шпиони — Майлс притихна мрачен. — И все пак… Предполагам, че някой трябва да каже на Илиян за малкия пропуск в плановете на Сигурността.
— Не и аз!
— Защо да не си ти? Представи го като брилянтно теоретическо предположение. Може да заслужиш и похвала. Разбира се, не им казвай, че всъщност сме го направили. Или може би, че само сме изпробвали твоята теория,а?
— Ти — строго каза Иван — си отрова за кариерата. Никога повече не затъмнявай екрана на видеофона ми. Освен вкъщи, разбира се.
Майлс се ухили и позволи на братовчед си да изчезне. Известно време остана в кабинета, наблюдавайки сменящите се разноцветни видеоизображения на метеорологични карти и мислейки за командира на базата и за всички инциденти, които можеха да се случат с непокорните затворници.
Е, всичко е било много отдавна. По всяка вероятност след още пет години и самият Метцов щеше да се пенсионира, със статута си на военен с четирийсетгодишен стаж и пенсия, с която да се влее в множеството на досадните старци. Поне за Майлс проблемът изискваше не толкова решение, колкото търпение. Щеше да го надживее. Основната му цел на база „Лазковски“ беше да напусне база „Лазковски“. Тихо като дим. След време Метцов щеше да бъде забравен.
През следващите седмици Майлс потъна в сравнително поносимата рутина. С едно изключение. Пристигнаха новобранците. Всичките пет хиляди. В сравнение с тях положението на Майлс се извиси до това на почти човек. Дните станаха по-къси. База „Лазковски“ страдаше от първия истински сняг за сезона, плюс един уа-уа, продължил половин ден. Майлс успя да предскаже точно и двете.
За късмет Майлс дори беше изместен напълно от положението си на най-известния идиот на острова (нежелана слава, която си беше извоювал като потопи скатера). Това се отдаде на група новобранци, които една нощ успяха да подпалят спалните си помещения, докато си палели пръдните. Направеното от Майлс на офицерското събрание по противопожарна охрана стратегическо предложение да се преборят с проблема посредством организирането на ответен удар в тиловото снабдяване на врага с гориво, с други думи да отстрани боба от менюто, беше пометено с един леден, гневен поглед от генерал Метцов. Все пак по-късно във фоайето един честен капитан от артилерията спря Майлс, за да му благодари, че е опитал.
Толкова за обаянието на Имперските служби. Майлс се посвети на дълги самотни занимания в метеорологичния кабинет, където изучаваше теорията на хаоса и стените. Бяха изминали три месеца. Оставаха още три. Ставаше все по-тъмно.