Прииска му се да не се блъснат в канарата, за да не паднат с пречупени вратове на дъното на пропастта. Можеше да се помисли, че островът ги е погълнал всичките, за да ги изплюе отново по същия начин след няколко минути.
Призори на другия ден, когато започна отливът, той заобиколи острова и като се възползва от останалото свободно пространство, прекоси брега и стигна до стръмната скала, която му служеше за наблюдателница.
Беше му нужен почти един час, за да отгатне, по-скоро да се увери, че под една издатина, разположена на около десет метра от върха, се откриваше кухина с неправилна форма, откъдето излитаха и влетяваха бързо и съвсем уверено цели семейства „копиеносци“.
Размисли логично, че като се вземат предвид движенията им и скоростта, която достигаха при влизанията и излизанията си от нея, вътрешната пещера трябваше да има значителни размери, макар отворът й да не бе по-голям от два метра в диаметър; затова още същия следобед той направи опит да се спусне до нея и въпреки че се оказа твърде опасно и на два пъти бе на косъм да се сгромоляса в пропастта, откритието му го възнагради стократно за риска.
Тесен в началото, входът на дупката се разширяваше почти веднага в огромна пещера, дълга петдесетина метра и още толкова широка, висока, суха и уютна, със странна светлина, в неясна тоналност, която проникваше през многобройни малки дупчици на стената, където изобилието от гнезда на морски птици бе създало с времето своеобразни, недействителни и фини жалузи.
Бавно обходи ценната си находка и забеляза, че тези галерии проникват по-навътре към центъра на острова, а в най-отдалечения ъгъл откри сталактити, от които капеше чиста с леко горчив вкус вода, която се попиваше после в гъбестия под от пръст и натрошени яйчени черупки. Несъмнено на това място винаги бяха гнездили милиони и милиони морски птици.
Остана дълго замислен, наблюдавайки всичко до най-малката подробност. Когато реши да поеме назад към върха на скалистия бряг, беше стигнал до убеждението, че за пръв път в живота си има късмет и че най-накрая разполага с нещо, за да се противопостави на света.
Беше му необходимо повече от месец, за да прогони птиците, да изхвърли в морето яйцата и тоновете изпражнения и да пригоди пещерата, като постави големи раковини от костенурки под сталактитите, с което щеше да се снабдява с питейна вода.
След това затвори още по-здраво входа с камъни, като остави още по-тесен проход само за един човек, и издълба стъпъла в стената, така че да не се виждат отгоре, и единствен той, който познаваше разположението им, можеше да ги открие пипнешком.
По тази причина в деня, когато приключи със задачата, бе абсолютно сигурен, че ако натрупа достатъчно хранителни запаси в убежището си — за тази цел разполагаше с големи костенурки, които се запазваха живи с месеци — и един милион души, претърсващи острова педя по педя, нямаше да успеят да го намерят.
Вече не се чувстваше във властта на заплашващи кралството му пирати и китоловци, дори от този момент те се намираха изцяло в ръцете му.
Чакаше търпеливо.
Всяка сутрин се изкатерваше до върха на скалистия бряг и душеше във всички посоки, за да открие присъствието на някой кораб, а дори и денем изоставяше по на два пъти всичко, което правеше, и изтичваше да се убеди, че никакво платно не се е появило на хоризонта.
Никога не разбра колко след това — тъй като за него времето бе престанало да съществува — съзря доволен как някакъв мръсен китоловен кораб се отправя точно към центъра на миниатюрния залив и пуска котва.
Светлините на кораба не угаснаха цялата нощ. Оставаше един час до разсъмване, когато Оберлус вече се бе прикрил сред скалите, на по-малко от двадесет метра разстояние от мястото, където съвсем логично щяха да акостират лодките. Там все още стоеше разнебитеното укритие, издигнато от екипажа на „Мария-Александра“, където на един от коловете го бяха вързали, за да го бичуват.
С първите лъчи се забеляза движение на борда на тежкия кораб, който носеше звучното име „Монтерей“. До Оберлус достигнаха съвсем ясно гласове, заповядващи да се пусне във водата командния катер.