— Себастиян чий?
Можеше да се каже, че въпросът го изненада и трябваше да се замисли, сякаш не беше свикнал някой да се интересува от презимето му.
— Себастиян Мендоса… — рече накрая.
— Къде си роден?
— Във Валпараисо.
— Познавам Валпараисо… На колко си години?
— Не знам.
— И аз въобще не си знам възрастта… Какъв беше на кораба?
— Помощник-готвач и прислужник на капитана.
— Добре! Много добре! Това е хубаво… — устните на Оберлус се разтегнаха в нещо като усмивка, която загрозяваше още повече лицето му. — Тук ще бъдеш готвач, прислужник и роб… Разбра ли? Мой роб.
— Аз съм свободен. Родил съм се свободен, родителите ми бяха свободни и винаги ще бъда свободен…
— Би било така извън острова… — бе сухият и студен отговор, който получи. — Сега си тук, на остров Худ, Островът на Оберлус, както се нарича понастоящем и където не съществува друг закон освен моят.
— Да не си полудял?
— Повториш ли това, ще ти отрежа един пръст… — предупреди го сериозно. — И втори… всеки път, когато сториш или кажеш нещо, което не ми се нрави… — тонът на гласа му явно показваше, че е убеден в думите си. — А ще ти отрежа крак или ръка, ако допуснеш по-груба грешка… Мисля да въведа желязна дисциплина и ще я наложа по мой начин.
— С какво право?
Оберлус го изгледа сякаш действително му струваше усилие да разбере какво цели с подобен въпрос, но след като разсъди за миг, отвърна със същия тон:
— С моето право, което единствено признавам… — уточни той. — С правото, което имахте вие, за да ме унижавате, презирате, обиждате и биете, още откакто отворих очи за света… — замълча той и впи поглед в него е омраза. — Твърдяхте непрестанно, че съм чудовище и толкова го повтаряхте, че накрая се скрих тук, на тази гола земя… — пое си дъх, изморен от дългата тирада, с която не беше свикнал. — Но това ми дотегна… Ако аз съм различен за вас, вие също сте различни за мен…
— А аз какво общо имам с това? — взе да протестира чилиецът. — Каква вина имам за случилото се, след като не те познавах?
— Всички сте виновни… Погледни ме… — заповяда той, като го накара да вдигне глава, хващайки го грубо за брадичката. — Погледни ме в лицето… Грозно е, нали? Виж този белег на бузата и това петно, червено и окосмено… А виж и гърба ми, кривите ми крака, ненужната ми лява ръка, която прилича на скоба… — усмихна се. — Разбирам, че не можеш да прикриеш отвращението си… Отблъсквам те!… Но каква вина имам, че съм се родил такъв? Нима аз съм молил да имам такъв външен вид?… Не! Но нито един от вас никога не ми е засвидетелствал разбиране, обич или симпатия… Нито един!… Защо тогава аз трябва да се държа по друг начин?… Сега е мой ред. Ще бъдеш мой роб, ще правиш каквото ти наредя и при най-малкото недоволство от теб, ще бъда толкова строг, че заклевам се, ще се каеш, че си се родил… Ще окова краката ти и ще работиш от тъмно до тъмно. Ще те наблюдавам винаги, макар и да не ме виждаш, а когато падне нощта, ще трябва да спиш там, където се намираш, защото изненадам ли те да се движиш в тъмнината, ще те изтърбуша… Ясно ли е?
Себастиян Мендоса изгуби два пръста на лявата си ръка — същите, които бяха атрофирали на „господаря“ му — преди да се увери, че не може да си позволи и най-малката грешка и трябва да се подчинява незабавно и без колебание на отправените към него заповеди.
Оберлус му ги ампутира един след друг, в интервал от петнадесетима дни, без садизъм, но и без никакво колебание, като ги постави на един камък, за да ги отсече с едно сигурно замахване на мачете и да дезинфикцира раната с нагорещеното до червено острие на нож.
И в двата случая Мендоса припадна от болка, вдигна температура и два дни имаше виене на свят, но на третия трябваше да стане отново на крак, готов да работи дванадесет часа, ако не иска за няколко месеца да се превърне в безполезна вещ.
С времето страхът се превърна в неудържим ужас, нарастващ от факта, че често минаваха седмици, без да съзре похитителя си, макар че непрекъснато долавяше заплашителното му присъствие около себе си.
Къде се криеше и как успяваше да се мести от едно на друго място, без да се издаде и без да разбере, че е тук и че го наблюдава. Това чилиецът не проумяваше, но беше вярно, че Игуаната Оберлус се носеше като сянка или невидимо същество. Не една нощ Себастиян Мендоса се събуждаше стъписан от страх, убеден, че го наблюдават, докато спи, сякаш неговият ужасяващ враг притежаваше способността на котките да вижда в мрака.
Опитваше се безуспешно да не плаче и с появата на първите сенки, когато трябваше да се просне на земята, където и да е, при добро време или дъжд, жега или студ, не съумяваше да избегне горчивите сълзи на страх, самота и безпомощност. Сълзите се стичаха по бузите му, а той се чувстваше по-беззащитен и самотен от най-изплашеното дете.