Оберлус никога не заобича никого и никога не бе обичан, и когато юнгите си спомняха за приятелките си или моряците говореха за жените и децата си, променяйки дори тона на гласа си, а това се отнасяше и за най-грубите и безочливите от тях, той слушаше мълчаливо, опитвайки се да изостри максимално и без това острата си интелигентност, в безнадеждния си, вечно безполезен опит да схване причините, поради които някой можеше да изпитва обич или нежност кьм друго същество.
Него го избягваха дори кучетата на кораба, които, изглежда, отблъскваше с миризмата и присъствието си, и нито една котка не се потърка с мяучене в краката му, за да си поиска рибена глава, сякаш дълбокото отвращение, което предизвикваше, се простираше извън човешката раса или животинските видове.
Би било справедливо и естествено да си признае, че това отблъскване бе взаимно, защото никога, откакто си спомняше, не бе изпитвал и най-малкото желание да погали куче или да даде нещо за хапване на котка и неведнъж, когато ги изненадаше да се мотаят по палубата по време на вахта, ги ритваше с такава сила, че те падаха направо в морето и изчезваха.
Вечното море, без да може да си спомни и един ден от живота си, когато то не е било около него, макар и понякога да се мъчеше безуспешно да си представи, че има хора, които изобщо не са го виждали, понеже живеят толкова далече и навътре в сушата, че дори нямат ясна представа за неговото съществуване.
„Аз… — твърдеше Пиер, готвачът от последния му кораб, — закъснях с тридесет години да го опозная и те уверявам, че съм единственият жител от моето село, който го е виждал… там, през 80 процента от дните в годината вали само сняг…“
На Игуаната Оберлус също му трябваха осемнадесет години, за да види снега и още си спомняше дълбокото удивление, което изпита, когато една сутрин, след двумесечна борба с вълните и силните течения на нос Хорн, без да напреднат дори с една миля, стана, в очакване да съзре същия далечен, сив, мръсен, полски пейзаж, и откри, че всичко, което не беше вода, включително и корабът, бе покрито с бяла ледена покривка.
Към средата на сутринта студеният вятър наду платната, морето се успокои и „Олд Лейди II“ напусна най-накрая дяволските води на Носа на Бурите и навлезе в Тихия океан, за да търси примамливото пръхтене на китовете.
Тогава извади харпуна от кожения калъф, наостри го дотолкова, че да става за бръснене, и започна да упражнява отново вдървената си ръка, кръстосвайки кораба от носа до кърмата, за да го забие почти с математическа точност в центъра на една вързана за предната мачта дебела дъска.
Съвсем млад, той бе първият харпунджия на кораба, най-силният и най-добрият, най-дръзкият и най-умният при резки завои на кораба или когато се вдигаха греблата в очакване да се появи огромния звяр от дълбините и се чувстваше горд, че не е загубил способностите си с годините.
Всеки ден, след сутрешната си обиколка из източните брегове, слизаше на плажа и посвещаваше повече от два часа на поддържане на ръката си във форма, като хвърляше тежкия харпун на тридесет метра разстояние, за да го забие до дръжката в пясъчната дюна.
Друг път предпочиташе да дебне от скалите доверчивите акули, чиито зъби щеше да използва по-късно вместо ножове или върхове на стрели, с които да лови по-малките риби, а борбата с рибите го възбуждаше почти толкова, колкото онзи ден, когато се изправи в крехката лодка срещу китовете и кашалотите.
Труден беше животът на китоловеца, защото всеки час на опасност и ентусиазъм бе последван от седмица на досадно очакване, сред непоносима жега, пълно безветрие, страхотни бури и отвратителната смрад на кораба — зловоние, проникващо в кръвта, попиващо се в кожата, която отблъскваше от него и най-долните проститутки на сушата.
Чудовищен, гърбав, дрипав и вонящ на китова мас — никак не бе чудно, че и в най-долнопробния бордей на най-затънтеното пристанище нито една жена не се бе осмелила да прави любов с първия харпунджия на „Олд Лейди II“, защото, като капак на всичко, щом слезеше на сушата, Игуаната Оберлус вече бе загубил предварително на зарове цялата си заплата.
Така че изглеждаше съвсем логично до момента Игуаната Оберлус да не пази нито един мил спомен от своите преживявания.