— Бих искал да узная какви жестокости си извършил през живота си, щом, докато душата ти се пържи в пъкъла, дори тялото ти няма право на покой — рече Оберлус, когато негърът стигна до него и спря задъхан насреща му. — Но даже и да не разбера, доволен съм от всичко, което си направил, защото по този начин Елегба ме дари с такъв силен роб… Хайде! — подкани го той и отново скочи на крака. — Скоро ще съмне и искам да видя как работиш.
Продължи с дълга крачка към далечния връх и вече бе ден, когато го достигна; доволен се обърна, за да огледа за кой ли път малкия остров; „неговото кралство“, в което разполагаше от тази сутрин с един верен поданик.
Фрегати, чайки и американски пеликани полетяха към небето, готови да започнат ежедневния си риболов в близките, гъмжащи от живот води, а Великият океан спокойно отдаваше почит на покръстения с името Билбоа. Междувременно високи и гъсти облаци обагриха в бледорозово небето, което скоро щеше да стане тъмновиолетово.
Красиво беше кралството му; пусто, черно и спокойно, а лицето му, смръщено от дълги години, сякаш за пръв път бе готово да се разведри, но изведнъж очите му — „единственото почтено нещо, с което Бог бе дарил това отвратително лице“ — заблестя тревожно, щом се обърна към миниатюрния залив в дъното.
— Кораб!
Негърът, изправен до него, проследи погледа му и оголи белите си зъби:
— Да… Кораб — съгласи се подигравателно. — „Мария Александра“… И моят капитан ще е очарован да провери защо един изрод като теб се е отдал на магьосничество.
Негърът протегна ръка и го сграбчи за врата, стискайки с все сила могъщата си като железен капан лапа.
— Тръгвай! — заповяда със същия ироничен тон, който не търпеше възражения. — Старият ще си разчисти сметките с теб…
Не го оставяше свободен нито за миг, като го заплаши, че ще му прекърши гръбнака, ако поиска да избяга, и го накара да върви клатушкащ се и унизен по криволичещата пътечка, която се виеше сред скалите, горичките от високи кактуси и гъстите храсталаци и водеше до белия плаж на спокойния залив.
Два дълги и елегантни китоловни кораба бяха заседнали на брега и двадесетина мъже се мъчеха да ги натоварят с тежки костенурки, следени от внимателния поглед на други трима, които под закрилата на навеса от брезент и колове брояха товара.
— По дяволите…! — възкликна най-възрастният мъжага с дълги мустаци и разрошена бяла коса, когато негърът се изтъпанчи пред него и му посочи пленника, принуждавайки го да вдигне лице, въпреки дръзките опити на същия да не позволи тона. — Откъде го измъкна, Мигелон?…
Другият направи неопределен жест с ръка в посока на високата част на острова:
— Намерих го да спи в дефилето, капитане… — рече той. — Глупакът си беше въобразил, че съм „жив мъртвец“, хаитянски зомби, пратен му от богинята Виду. От това, което се вижда, трябва да е прекарал нощта в магии и жертвоприношения… Или е луд.
Старецът поклати недоверчиво глава, завъртя се бавно около пленника, както бе направил последният преди около час с негъра и много бавно и убедително изрече:
— Не. Не мисля, че е луд… Вече съм чувал да се говори за него… Игуаната Оберлус, рижия харпунджия… Бил е на борда на „Олд Лейди II“ с капитан Харисън, а преди това с капитан Гуено на „Династик“.
— Разказаха ми някои работи за теб… — прибави той. — Бунтовник, пияница, играч, кавга-джия и убиец… А също и полумагьосник, както разбирам… Истински син на дявола, по-грозен от всички демони, взети заедно… — поклати наново глава старецът, убеден в думите си. — Не си луд, не… Прекалено си хитър и си способен да вдигнеш на бунт целия екипаж…
Мъжете, които изоставиха работата си, се приближиха любопитни да погледат отблизо дрипавото и отблъскващо същество, пленено от Мигелон. Повечето свъсиха вежди отвратени, докато Оберлус въртеше глава, свеждаше поглед в нелепото си и безполезно желание да избегне преките погледи на другите, тъй като от време на време огромният му господар го сграбчваше с все сила за чернената коса и го принуждаваше да вдигне глава, за да го видят всички.
От своя страна капитанът дълго не казваше нищо, палеше тъмната си извита лула и размишляваше. Когато мислите му се оформиха, изложи на показ двата си жълти и проядени кучешки зъба в нещо като язвителна усмивка:
— Добре, добре! — продума той, като издуха дима право в лицето му. — Да видим! Знаеш като мен, че в тази част на света магьосничеството се наказва със смърт и аз имам достатъчно власт, за да те пратя още сега на кладата… — Капитанът дълго мълча, като изпитваше удоволствие от ужаса, будещ в жертвата си, и продължи със същия тон: — Но като се има предвид, че ми се струва по-голямо наказанието да те осъдя сам да понасяш присъствието си, отколкото да те превърна в изгоряло месо, заповядвам да ти бъдат нанесени петдесет удара с камшик и конфискувани всичките ти имущества като компенсация за неудобствата, които ни причини… Боцмане! — заповяда той, обръщайки се към слабоватото човече със злобна физиономия. — Заеми се с незабавното изпълнение на присъдата!…