Надолу по пътя, в тясна квартира над малко магазинче живееше селският хлебар, от когото баща му беше казал да стои настрана, понеже бил „чифутин". Той не знаеше какво значи това, но разбираше, че сигурно е нещо лошо. И все пак хлябът, който майка му купуваше оттам, беше много хубав.
Леонид се чудеше защо не трябва да говори с хлебаря, понеже той беше много добродушен човек и време на време излизаше на прага на магазинчето си, за да му подхвърли, намигвайки, по някоя булоч ка – топла, сладка кифличка, току-що излязла от пещта. От страх да не го види баща му, Леонид все се криеше в обора да я изяде. Хлебарят живееше с жена си и двете си дъщери, които някой път надничаха от магазина, но сякаш никога не излизаха а играят навън.
Един ден в края на юни 1941-ва в селото дойде смъртта. Малкото момче все още не знаеше какво е смърт, но чу тътена и грохота и изхвърча на бегом от обора. По главния път към селото се носеха огромни железни чудовища. Първото спря насред къщите и Леонид излезе на пътя да го разгледа по-добре.
Беше грамадно, голямо колкото къща, но се движеше на вериги и отпреде му стърчеше дълго оръдие, на самия връх, на оръдието, показал се от кръста нагоре, стоеше мъж. Той свали каската си и я сложи отстрани на бронята – беше много горещо през онзи ден. После се обърна и погледна надолу към Леонид.
Косата му беше руса почти до бяло, а очите му – толкова бледосини, че сякаш през главата му прозираше лятното небе. Нищо не се четеше в тях, нито любов, нито омраза, само някаква смътна досада и безразличие. Бавно и хладнокръвно мъжът посегна към кръста си и извади оръжие.
Нещо подсказа на Леонид, че това не е на добро. Той чу свистене на гранати, трясък на счупено и писъци. Уплаши се, обърна гръб и хукна. Последва гръм и нещо профуча край ушите му. Той свърна зад обора, разплака се, но не спря да тича. Зад него се носеше пукот и мирис на изгоряло дърво. Пред него беше гората и той продължи да тича, докато не я стигна.
Едва там спря, огледа се безпомощно и през сълзи завика майка си и баща си. Но те не го чуха. Никога вече нямаше да го чуят.
Наблизо някаква жена пищеше за мъжа и децата си и той разпозна съпругата на хлебаря, госпожа Давидова. Тя го сграбчи и го притисна към гърдите си, а той се чудеше защо ли прави така и какво ли ще си помисли баща му, след като тя е "чифутка".
Селото бе заличено от лицето на земята и есесовското танково подразделение се обърна и си замина. Те и неколцина оцелели след време срещнаха група партизани, сурови брадясали мъже, които ги поведоха на изток. Все на изток.
Когато Леонид се уморяваше да върви, госпожа Давидова го вземаше на ръце, докато накрая, седмици по-късно, двамата стигнаха Москва. Тя имаше някакви познати там, които ги подслониха и им дадоха храна. Всички бяха много мили с него и досущ приличаха на господин Давилов, с гъсти къдрици от слепоочията до брадичките и широкополи шапки на главите. Въпреки че той не беше „чифутин“, госпожа Давидова настоя да го осинови и години наред се грижи за него като родна майка.
След войната властите откриха, че не ѝ е истински син и го изпратиха в сиропиталище. Той много плака, когато се разделяха, тя също, но повече не я видя. В сиропиталището го научиха какво значи „чифутин“.
Заека седеше на пейката и мислеше за документа под ризата му. Не разбираше смисъла на фрази като „пълно унищожение“ и „тотална ликвидация“. Думите бяха прекалено дълги за него, но той чувстваше, че не значат нищо хубаво. И не можеше да проумее защо Комаров ще иска да постъпи така с хора като госпожа Давидова.
На изток хоризонтът започна бавно да порозовява. В една просторна вила на Софийски кей[4] отвъд реката млад пехотинец от Кралския флот извади знаме и тръгна по стълбите към покрива.
Шкиперът взе дайкирито си, стана от масата и бавно тръгна към дървения парапет. Погледна надолу към водата, после вдигна глава към пристанището, над което вече се спускате мрак, и си помисли: „На четирийсет и девет. Стана на четирийсет и девет, и още имаш дългове към компанията. Джейсън Монк, остаряваш и това си е.“
После отпи глътки и усети тръпчивия вкус ма рома чак във вените си. „Какво пък, живот и половина. Вълнуващ, ако не друго.“
А всичко бе започнало другояче – в една скромна дървена къщурка в малкия град Кроузът в Централна Вирджиния, малко на изток от Шенъндоуа, на пет мили от магистралата между Уейнсбъро и Шарлотсвил.