– Наистина ли говорите френски? – попита офицерът.
Монк обясни. Началникът се обади в гимназията в Шарлотсвил и говори със секретарката. Тя се свърза с госпожа Брейди, която позвъни в щаба. Цялата процедура отне цял ден. Монк отново бе повикан да се яви в кабинета на началника. Този път го чакаше и майор от Г2, Военното разузнаване.
Освен виетнамски, повечето от жителите на тази бивша френска колония говореха и френски. Монк бе изпратен в Сайгон. Престоя там известно време, после го върнаха за кратко в Щатите и отново обратно във Виетнам.
В деня на уволнението му командирът го повика в кабинета си. Там го чакаха двама цивилни. Полковникът излезе.
– Моля, сержант, седнете – каза по-възрастният и по-симпатичният от двамата и задъвка лулата си.
Другият, по-сериозен и недружелюбен, започна да му задава въпроси на френски. Монк отговаряше. Това продължи около десетина минути, след което „французинът" се усмихна и каза на колегата си:
– Бива го, Кери, няма грешка.
После и той излезе.
– Е, какво ти е мнението за Виетнам? – попита другият.
Беше около четирийсетгодишен, с „весели“ бръчки по лицето. Годината бе 1971-ва.
– Прилича ми на картонена кула, сър – отвърна Монк. – Кула, която всеки момент ще се разпадне. Още две години и ще трябва да се махаме оттук.
Кери изглежда споделяше мнението му, защото кимна неколкократно.
– Прав си, но не го казвай на военните. Какво смяташ да правиш сега?
– Не съм решил, сър.
– Аз не мога да реша вместо теб, но ти притежаваш дарба, с която дори аз не мога да се похваля. Приятелят ми отвън е американец като нас, но е живял във Франция до двайсетата си година. Щом той казва, че си добър – това ми стига. Защо не продължиш?
– Имате предвид колеж ли, сър?
– Именно. Законът за ветераните ще поеме повечето от разходите. Чичо Сам смята, че си го заслужил. Възползвай се.
По време на службата си Монк бе изпращал всичките си спестявания у дома, за да помага в издръжката на братята и сестрите му.
– Дори и така ще ми трябват хиляда долара в брой – отвърна той.
Кери сви рамене.
– Смятам, че ще се намерят хиляда долара. Особено ако решиш да се захванеш с руския.
– А ако реша?
– Обади ми се. Хората, за които работя, все ще имат нещо за теб.
– Дотогава може да минат цели четири години, сър.
– Не се притеснявай. Ние сме търпеливи.
– Откъде разбрахте за мен, сър?
– Наши хора от Програмата „Феникс"[5] във Виетнам са те забелязали. Умеел си да се добираш до ценна информация, а на тях това им харесва.
– Става дума за Лангли, нали, сър? Вие сте ЦРУ.
– Е, не съвсем. Само една брънчица.
Кери Джордан всъщност далеч не бе просто малка брънка. Той щеше да се издигне до заместник-директор (операции), тоест шеф на целия шпионаж.
Монк последва съвета му и постъпи в Университета на Вирджиния, пак в Шарлотсвил. Пи чай с госпожа Брейди, но този път просто като приятел. Записа славянски езици и учи руския, докато не му стана почти като матерен. Завърши през 1975-а на двайсет и пет годишна възраст и малко след следващия си рожден ден бе приет в ЦРУ. След обичайното начално обучение във Форт Пиъри, известен в агенцията като "Фермата", той бе изпратен в Лангли, после в Ню Йорк и отново в Лангли.
Едва след пет години и още много учене Монк получи първото си назначение зад граница: в Найроби, Кения.
Ефрейтор Медоус от Кралския флот стриктно изпълни задълженията си в онази ясна утрин на 16 юли. Изпъна горния край на знамето, закачи го на въжето и то изплющя, разгъна се и се развя от сутрешния бриз, сякаш за да покаже на целия свят чия е сградата под него.
Британското правителство бе купило красивата стара вила на Софийски кей малко преди революцията от предишния ѝ собственик – захарен магнат. Настани в нея посолството си и остана там завинаги.
Йосиф Сталин, последният диктатор, живял в апартаментите на Кремъл, години наред ставаше сутрин, дърпаше пердетата на спалнята си и виждаше британското знаме да се вее на воля отвъд реката. Това го изкарваше от равновесие. Над британците на няколко пъти бе оказван натиск да се преместят от сградата, но те винаги отказваха.
С годините вилата стана тясна за всички отдели на мисията в Москва и помощните звена се помещаваха на различни места из града. Но на многобройните предложения да бъде предоставена голяма и удобна сграда за нуждите на посолството, Лондон учтиво отговаряше, че предпочита да остане на Софийски кей. И тъй като вилата бе неприкосновена британска територия, никой не успя да ги помести оттам.