Леонид Зайцев седеше отвъд реката и гледаше полета на знамето, а на изток първите слънчеви лъчи вече обагряха върховете на хълмовете. Гледката му навя далечен спомен.
На осемнайсет Заека бе получил повиквателна за Червената армия и след кратка подготовка бе изпратен с танковите войски в Източна Германия. Беше невзрачен редник, от когото дори командирите му не очакваха да излезе воин.
Един ден през 1945-а при преход в покрайнините на Потсдам изостана от ротата си и се изгуби в гъстата гора. Притеснен и уплашен, той вървя напосоки между дърветата, докато не излезе на прашен път. Там спря и застина на мястото си, скован от ужас. На десетина метра от него стоеше открит джип е четирима войници. Явно бяха спрели да си починат, преди да продължат огледа си.
Двама седяха в колата, а другите двама стояха отстрани и пушеха. В ръцете им проблясваха бутилки с бира. Зайцев веднага разбра, че не са руснаци. Бяха чужденци, западняци от Съюзническите войски в Потсдам сформирани по силата на Четиристранното споразумение от 1945-а, за което той нищо не знаеше. Знаеше само – понеже така му бяха казали, – че те са врагът, дошли са да унищожат социализма и ще го убият, ако им се удаде случай.
Щом го видяха, те спряха разговора се и впериха погледи в него. Единият каза:
– Охо! Я виж ти кой ни е дошъл на гости! Загубен „руский“. Ало, Иван!
Зайцев не разбра нито дума. На рамото му висеше автомат, но те сякаш не се страхуваха от него. Напротив, тъкмо обратното. Двама носеха черни барети с лъскави медни кокарди и сноп бели и червени пера зад тях. Той не разпозна униформата им, но пред него стояха войници от Кралските сухопътни войски.
Единият се отлепи от бронята на колата и тръгна към него. Зайцев едва не се подмокри. Мъжът насреща му беше млад, с рижава коса и луничаво лице. Усмихна му се и му подаде бутилка бира.
-Хайде, друже. Пийни с нас.
Леонид почувства хладината на стъклото в дланта си. Вражеският войник кимна окуражително. Искаха да го отровят, разбира се. Той допря устни до гърлото на бутилката и отпи. Студената течност обля небцето му. Беше силна, по-добра от руската бира и хубава на вкус, но той от притеснение се задави. Рижавият се разсмя.
– Хайде, пийни си – каза му.
В ушите на Зайцев думите му бяха просто нечленоразделни звуци. За негово изумление чужденецът му обърна гръб и се върна при джипката. Дори не се страхуваше от него. Той носеше автомат, беше Червената армия, а те му се усмихваха и си подхвърляха шегички.
Леонид стоеше край пътя, пиеше студената бира и си мислеше какво ли би казал полковник Николаев, ако го видеше. Полковникът командваше неговия батальон. Беше едва трийсетгодишен, но вече имаше медали като герой от войната. Веднъж бе спрял до Зайцев да го разпита за произхода му, откъде идва и така нататък. Редникът отговори: „От сиропиталище." Тогава офицерът го потупа по рамото и му каза, че вече си има дом. Леонид обожаваше полковник Николаев.
Беше го страх да им хвърли бирата обратно, пък и тя си беше много хубава, макар и отровна. Затова я изпи. След десетина минути двамата войници се качиха отзад в джипа и наложиха баретите си. Шофьорът запали двигателя и колата потегли. Спокойно, без паника. Червенокосият се обърна и му помаха с ръка. Те бяха врагът, готвеха се да нападнат Русия, а му махнаха за сбогом.
Когато се изгубиха от погледа му, Леонид хвърли празната бутилка в храсталака и хукна през гората, докато не попадна на руски камион, който го откара обратно в лагера. Сержантът го наказа с една седмица наряд за самоотлъчка, но той не каза на никого нито за чужденците, нито за бирата.
Преди джипката да се отдалечи, той бе забелязал някакви опознавателни знаци на дясната предна врата и дълга антена отзад на капака. На нея се вееше малко флагче, около трийсетсантиметрово, с кръстове – един червен, прав, и два по диагонал, в червено и бяло – всичко на син фон. Странно знаме в червено, бяло и синьо.
Четирийсет и четири години по-късно то пак беше пред очите му. Вееше се над някаква сграда отвъд реката. Заека бе намерил решението на проблема си. Съзнаваше, че е направил грешка, като е взел папката от кабинета на Акопов, но знаеше, че не може да я върне. Може пък никой да не забележи, че липсва. Затова реши да я даде на хората със странното знаме, които черпеха с бира. Те щяха да знаят какво да правят с нея. Той стана от пейката и тръгна по брега към Каменния мост през Москва река до Софийски кей.
Найроби, 1983
Когато момченцето получи главоболие и вдигна температура, майка му най-напред реши, че го е хванала лятна треска. Но до вечерта петгодишният малчуган вече пищеше от болки в главата и родителите му цяла нощ бдяха до леглото. На сутринта съседите им от съветския дипломатически блок, които също не бяха спали като хората, понеже стените бяха тънки, а прозорците – отворени заради лятната жега, попитаха какво се е случило.