– Дай си телефона – отвърна Стайн. – Трябва да звънна тук-там. Ще ти се обадя по-късно.
В пет следобед телефонът на Монк иззвъня.
– Май открих нещо – каза епидемиологът. – Гледай сега, става дума за абсолютна новост, прототип. Правени са някакви проби, засега добри. Но още нищо не е пращано на Дирекцията. За лицензиране дума да не става. Още не сме приключили с изследванията.
В Щатите всяко ново лекарство, преди да бъде пуснато на пазара, се лицензира от Дирекцията по хранителни и лекарствени препарати. Онова, за което доктор Стайн говореше, бе новооткрит антибиотик от групата на цефалоспорините, който през 1983-а все още нямаше име. В края на 80-те той щеше да се появи по аптеките като "Цефатазидим ". Тогава го наричаха просто CZ-1. Днес с него успешно се лекува мелиоидоза.
– Може да има странични ефекти – продължи Стайн. – Засега не знаем.
– След колко време могат да се проявят тия странични ефекти? – попита Монк.
– Нямам представа.
– Добре, де, ако детето умре след три седмици, какво имаме да губим?
Стайн въздъхна тежко.
– Не знам. Ако ме спипат, здравата ще загазя.
– Кълна ти се че никой няма да разбере. Хайде, Норм, заради всичките мацки, дето ти свалях навремето. Смехът на Стайн сякаш разцепи въздуха по целия път от Чеви Чейс, Мериланд.
– Ако се изпуснеш пред Беки, ще ти откъсна главата – отвърна д-р Стайн и връзката прекъсна.
Четирийсст и осем часа по-късно в посолството пристигна пратка за Монк. Достави я международна куриерска служба. Пакетът съдържаше вакуумиран флакон със сух лед. В кратка и неподписана бележка се обясняваше, че в леда има две ампули. Монк се обади в Съветското посолство и остави съобщение в Търговския отдел за втория секретар Туркин: „Не забравяй, че си ме канил на бира в шест тази вечер.“ Съобщението бе докладвано на полковник Кулиев.
– Кой е тоя Монк? – попита той Туркин
– Американски дипломат. Изглежда разочарован от тяхната политика в Африка. Опитвам се да го разработя като източник.
Кулиев кимна одобрително. Обичаше такива мероприятия. Вписваха се отлично в докладите му до Язенево.
В кафенето на хотела Монк подаде пратката. Туркин се огледа предпазливо да не би да ги следи някой от неговите хора. Пакета можеше да има и пари.
– Какво е това? – попита той.
Монк обясни.
– Може да не помогне, но поне няма да навреди. Това е всичко, с което разполагаме.
Руснакът застана нащрек.
– И какво искаш срещу този.., подарък?
Жестът без съмнение щеше да има съответната цена.
– Наистина ли става дума за детето, ти или само ми разиграваше постановки онази вечер?
– Няма постановка. Не и сега. Все нещо разиграваме, аз, ти и другите като нас. Но този път всичко е истина.
Всъщност американецът вече беше проверил в Обединената болница на Найроби. Д-р Уинстън Мой бе потвърдил фактите. Трагедия, помисли си Монк, но такъв е светът, в който живеем. После стана от масата. Според правилата трябваше да изкопчи нещо от руснака, нещо секретно. Но знаеше, че злощастието на момченцето не е в негова полза. Не и този път. Ако следваше правилата, щеше да се принизи до нивото на уличните джебчии в Бронкс.
– Вземи го, приятел. Дано помогне. Нищо не ми дължиш – каза той и тръгна.
На път към изхода чу глас зад гърба си.
– Господин Монк, разбирате ли руски?
– Малко – кимна.
– Така и предполагах. Значи ще разберете думата „спасибо“.
Около два часа тя излезе от „Роузи О'Грейди“ и тръгна към колата си. Роувърът беше с централно заключване. Щом отвори вратата откъм шофьора, другата също се отключи. Беше закопчала колана си, двигателят вече работеше и тя тъкмо се канеше да потегли, когато дясната врата се отвори. Силия се обърна сепната. Срещу нея, наведен в отвора на вратата, стоеше възрастен мъж: овехтял армейски шинел, четири клеясали медала на ревера, набола брада. Той понечи да каже нещо и в устата му пробляснаха три железни зъба. Подхвърли някаква папка в скута ѝ. Тя разбираше руски колкото да повтори впоследствие онова, което ѝ каза.
– Моля, предайте това на господин посланика. За бирата.
Видът му я изплаши. Явно беше луд, може би шизофреник. Хора като него бяха способни на всичко Пребледняла от страх, Силия Стоун натисна педала на газта и излезе на улицата. Вратата сама се затвори от инерцията. Тя метна молбата – или каквото там беше „ на пода до нея и се върна в посолството.
ТРЕТА ГЛАВА
Малко преди обяд на същия онзи шестнайсети юли Игор Комаров позвъни на личния си секретар по интерфона в кабинета си на първия етаж в сградата до булевард „Киселни".