Монк отново вдигна телефона.
– Умар, приятелю искам последна услуга от теб. Кълна ти се, че този път наистина е за последно. Трябва ми кола с телефон и номера ти там, където смяташ да прекараш нощта... Не, няма да имам нужда от Мехмед и момчетата. Остави ги да празнуват, не искам да им провалям Новата година. Само кола и телефон. А, и някакво оръжие, ако не ти представлява трудност. – В слушалката му се чу гръмкият смях на Гунаев. – Дали имам някакви предпочитания? Ами... – Той се сети за двете си седмици в замъка "Форбс". – Дали може да ми намериш швейцарски загзауер?
ДВАЙСЕТА ГЛАВА
Два часови пояса на запад от Москва времето беше съвсем различно. Небето синееше ясно и чисто, а температурата бе едва два градуса под нулата. Механика тихо се придвижваше през гората към уединеното извънградско имение.
Приготовленията му за пътуването през Европа бяха както винаги педантични и прецизни, и той не бе срещнал никакви проблеми по пътя си. Беше предпочел да пътува с кола. По самолетите оръжията трудно минаваха за багаж, а в един автомобил човек можеше да скрие доста неща.
В Беларус и Полша московското му волво не привлече никакво внимание, а според документите, които носеше, той бе просто руски бизнесмен, тръгнал на делова среща в Германия. Дори и да бяха претърсили колата му, властите нямаше да открият нищо.
В Германия, където руската мафия имаше сериозно лоби, той смени волното с мерцедес с немска регистрация и без проблеми се сдоби с ловна пушка с оптичен мерник. Така оборудван, продължи пътя си на запад.
След новите споразумения в Европейския съюз, границите практически не съществуваха и той преминаваше от държава в държава редом с останалите автомобили, които митническите служители пропускаха с досадно махване с ръка.
С пристигането той си купи подробна карта на района, който го интересуваше, откри най-близкото село до целта, а след това и самото имение. След селото той просто проследи пътните знаци, стигна до малка отбивка, прочете табелата на входа, увери се, че именно това е мястото, което търсеше, и продължи нататък.
Прекара нощта в някакъв мотел на осемдесет километра оттам и още преди изгрев слънце се върна на мястото. Остави колата на три километра от имението и измина останалия път пеша през гората, докато не излезе до реда дървета зад къщата. Когато първите лъчи на слабото зимно слънце огряха земята, той зае позиция до ствола на един огромен бряст и зачака. От мястото си виждаше къщата и целия двор на триста метра пред него, но оставаше скрит за чужди погледи.
Животът наоколо постепенно започна да се пробужда. Един фазан важно докрачи на няколко метра от него, изгледа го нахално и си замина. Две сиви катерици зашумуляха в клоните над главата му.
В девет часа на двора излезе мъж. Механика вдигна бинокъла си и фокусира лещите, докато фигурата се приближи пред погледа му, сякаш беше едва на петдесет метра от него. Не беше човекът, когото чакаше. Беше просто прислужник, който взе наръч дърва от навеса до оградата и се прибра обратно вътре.
В единия край на двора имаше конюшня. От две от клетките подаваха глави два едри жребеца – един червенокафяв, другият тъмнокестеняв. В десет часа някакво момиче дойде да им донесе свежо сено и отново се прибра.
Малко преди дванайсет един възрастен мъж излезе от къщата, прекоси двора и отиде да погали конете. Механика разгледа лицето му с бинокъла, погледна снимката на замръзналата трева до него и грабна пушката.
Зае позиция върху изпъкналите корени на бряста и долепи око до мерника. Карираното сако на мъжа изпълни кръга на мишената. Механика махна предпазителя, стисна здраво пушката и бавно натисна спусъка.
Изстрелът отекна в равнината. Мъжът с карираното сако полетя напред. Дупката на гърба му в областта на сърцето се изгуби в каретата на сакото му. Тялото му се долепи до бялата врата на конюшнята. Коленете му поддадоха и той се свлече надолу, оставяйки кървава диря по бялата боя. Вторият изстрел отнесе половината му глава.
Механика стана, пъхна пушката в кожения ѝ калъф, преметна я през рамо и хукна през гората. Беше запомнил пътя, по които бе дошъл шест часа по-рано и бързо стигна до колата си.
Двата изстрела в зимното утро едва ли щяха да направят впечатление някому. Ловците по тия места бяха много. После някой щеше да погледне през прозореца и да хукне паникьосан към конюшнята. Щяха да последват писъци, суматоха, отчаяни опити да се направи нещо – все изгубено време. След това разговор с полицията, объркани обяснения, уточняващи въпроси. Накрая от полицията щяха да изпратят кола, а после може би и да блокират пътищата.