– Да не искаш да кажеш, че си го изгубил, Никита Иванович?
– Ни най-малко, господин президент. Очевидно съм го прибрал някъде.
– Даваш ли си сметка, че това е най-поверителният документ, до който някога си имал достъп? Прочете го, нали? Значи разбираш защо.
– Тъй вярно, господин президент.
– Съществуват едва три екземпляра от него, Никита. Два от тях са в личния ми сейф. Само неколцина от най-приближените ми ще имат честта да го видят. Толкова е поверителен, че дори лично съм го писал на машина. Аз, Игор Комаров, съм печатал собственоръчно, лист по лист, вместо да се доверя на някоя секретарка.
– Не се и съмнявам, господин президент.
– И понеже те смятам.., смятах за един от най-приближените си, ти позволих да го видиш. А сега ми казваш, че си го изгубил.
– Прибрах го, господин президент. Уверявам ви, ще го открия.
Комаров го пронизваше с онзи хипнотизиращ поглед, който превръщаше скептиците в симпатизанти и всяваше ужас у противниците. На бледото му лице аленееха две ярки червени петна.
– Кога го видя за последен път?
– Снощи, господин президент. Останах след работа, за да го прочета на спокойствие. Тръгнах си в осем.
Комаров кимна. Това можеше да се провери в дневника на дежурните.
– Взел си го със себе си. Въпреки заповедите ми, си си позволил да изнесеш папката.
– Не, господин президент, кълна се. Заключих го в сейфа. Никога не бих оставил поверителен документ просто ей така. Нито пък бих се осмелил да го взема със себе си.
– Но сега не е в сейфа, нали?
Акопов понечи да преглътне, но гърлото му беше пресъхнало.
– Колко пъти бърка сейфа, преди да ти се обадя?
– Нито веднъж, господин президент. За първи път го отворих след вашето обаждане.
– Беше ли заключен?
– Да, както винаги.
– Беше ли разбит?
– Не, господин президент.
– Претърси ли стаята?
– От край до край. Просто не мога да проумея.
Комаров се замисли. Зад непроницаемото му лице започна да се промъква паника. След няколко минути той се обади на охраната на приземния етаж и нареди:
– Затворете сградата. Никой да не излиза, никои да не влиза. Свържете се с полковник Гришин. Кажете му да се яви в кабинета ми. Веднага. Където и да се намира каквото и да прави. Искам го тук незабавно.
Той вдигна показалец от интерфона и погледна към пребледнелия и разтреперан Акопов.
– Върни се в кабинета си. Не говори с никого. Не прави нищо. Стой там до второ нареждане.
Като интелигентна, неомъжена и напълно еманципирана млада жена, Силия Стоун отдавна бе решила, че има право да се наслаждава на удоволствията на живота когато и с когото си поиска. В момента щенията ѝ бяха насочени към младото, мускулесто тяло на Хюго Грей, който бе пристигнал от Лондон само преди два месеца, половин година след самата нея. Той беше помощник културен аташе, равен по ранг с нея, но две години по-възрастен и също неженен.
И дваната живееха в малки, но удобни апартаменти в жилищната сграда на Британското посолство близо до Кутузовски проспект: квадратна постройка с вътрешен двор, който служеше за паркинг, и бариера на входа охранявана от руски милиционери. Дори и в съвременна Русия всички бяха убедени, че всяко движение на обитателите се регистрира, но поне колите бяха в безопастност.
В ранния следобед Силия се прибра в посолството на Софийски кей и написа доклада си за обяда с руския журналист. Бяха говорили предимно за внезапната смърт на президента Черкасов и за онова, което можеше да се очаква оттук нататък. Тя увери журналиста, че британския народ продължава да следи с дълбок интерес събитията в Русия, и се надяваше той да и е повярвал. Щеше да разбере резултата, когато излезеше статията му.
В пет часа тя се прибра в апартамента си да си вземе душ и да отдъхне. Имаше среща с Хюго Грей в осем, след което възнамеряваше да го заведе в апартамента си и да си спести съня през нощта.
В четири следобед полковник Анатоли Гришин вече бе убеден, че липсващият документ не е в сградата. Той влезе в кабинета на Игор Комаров и го уведоми за резултата от претърсването.
За четири години двамата мъже бяха станали зависими един от друг. През 1994-а Гришин бе напуснал Второ главно управление на КГБ с чин полковник. Беше разочарован и обезверен. Според него, след формалното разпадане на комунистическата система през 1991-ва бившият КГБ се бе превърнал в жалка бутафория. Още преди това, през септември 1991-ва, Михаил Горбачов бе раздробил най-голямата разузнавателна централа в света на отделни подразделения, под различно командване.