Но ефектът бе най-вече психологически. За пешите войници танкът бе истински звяр – с екипажа който дебнеше скрит зад непробиваемата броня, с картечниците, които се въртяха и търсеха беззащитните си цели.
След по-малко от час командосите на Черната гвардия не издържаха и хукнаха да се крият по църкви, дворци и катедрали. Някои успяха, други бяха покосени от оръдията на бронетранспортьорите и картечниците на танковете.
Останалите сражения из града бяха на различни етапи. Група „Алфа“ тъкмо се канеше да нападне казармите на ОМОН, когато един от командосите хвана отчаян вик за помощ от Кремъл. Паникьосан войник от Черната гвардия викаше подкрепления. Грешката му бе, че спомена за танковете. Щом разбраха каква е работата, „алфаджийте“ веднага свиха знамената. Нещата не се развиваха, както им бе казал Гришин. Беше им обещал тотална изненада, пълно надмощие и беззащитен противник. Нещо не виждаха нито едното, нито другото, нито третото. Затова се оттеглиха и хукнаха да се спасяват.
В Кметството чеченците отдавна бяха видели сметката на отрепките от движението „Нова Русия“.
На Стария площад командосите от ОМОН, подкрепени от хората на генерал Петровски, вече изхвърляха „охранителите“ на Долгоруки от сградата на Министерски съвет.
В базата в Ходинка битката бе взела съвсем друг обрат. Петте танка и десетте бронетранспортьора бяха подгонили по-леко въоръжените войници от отряд „Вимпел“ из лабиринта от складове и хангари около летището.
Държавната дума още беше окупирана от останалите наемници от охранителните фирми, но те нямаха какво да правят, освен да следят развоя на събитията по радиостанциите. Чули зова за помощ от Кремъл, те започнаха да се измъкват кой както намери, убеждавайки се, че с малко повече късмет може и да се разминат с последствията.
Останкино още беше в ръцете на превратаджиите, но триумфалното обръщение, подготвено за сутрешните новини, бе отложено, когато двете хиляди войници на Черната гвардия видяха от прозорците колоната танкове, която допълзя по булеварда и за нула време превърна камионите им в купчина метал.
Кремъл е построен на нисък хълм над реката, чиито склонове са покрити с дървета и храсти, предимно вечнозелени. Под западната му стена се простира Александровският парк. И от двете страни между дърветата се спускат пътеки, които водят към Боровицката порта.
Никой от сражаващите се зад стените на Кремъл не забеляза самотната фигура, която се промъкна по залесения хълм, нито пък видя кога тя се изкатери по височината и влезе през зейналата врата.
Когато излезе изпод арката, прожекторът на един от танковете на Андреев мина през него, но екипажът го помисли за някой от своите. Ватираното му яке беше почти като униформата им, а кръглата кожена шапка повече приличаше на танкистка каска, отколкото на черните метални шлемове на командосите на Гришин. Който и да бе зад прожектора, явно бе решил, че някой от другарите му се е измъкнал от поразен бронетранспортьор и търси прикритие под арката.
Светлината проблясна за миг и отмина. Джейсън Монк веднага напусна арката, притича в сянката на боровите дървета от дясната страна на входа и зачака.
В Кремълската стена има деветнайсет кули, но само три от тях се използват за влизане и излизане. Туристите минават през Боровицката и Троицката, войниците – през Спаската. Ог трите само една беше отворена и той стоеше до нея.
Ако някой искаше да се спаси, трябваше да напусне ограденото простанство. Щом пукнеше зората, силите на реда щяха да нахлуят в Кремъл и да претърсят всяка стая, всеки килер, всяко ъгълче, докато не измъкнат и последния оцелял превратаджия. Ако човек искаше да остане жив и свободен, трябваше час по скоро да се измъкне през единствената отворена порта.
От мястото си Монк виждаше Оръжейната палата, съхранила богатствата на хилядолетната руска история, да зее отворена, с врата, разбита на трески от минаващ танк. Пламъците от подпален бронетранспортьор на Черната гвардия хвърляха червеникави отблясъци по пищната ѝ фасада.
Битката се беше изтеглила навътре към североизточния край на крепостта и наоколо беше неестествено тихо. Само горящият автомобил припукваше от време на време.
Малко след два часа Монк долови някакво движение покрай стената на Големия дворец. Миг по-късно пред Оръжейната палата притича мъж в черно. Спря при горящия бронетранспортьор и се огледа дали някой не го следи. Изведнъж една от гумите на колата внезапно избухна в пламъци и беглецът рязко се обърна. На ярката жълта светлина Монк ясно различи лицето му. Беше го виждал само веднъж – на една снимка, на брега на залива Саподила в островите Теркс-и-Кайкос. Излезе от сянката на дърветата и извика: