– Гришин!
Мъжът вдигна глава и се взря в тъмнината. Когато видя кой го вика, направо се смрази. Носеше калашник, от малките, със сгъваем приклад. Цевта му проблясна в мрака и Монк отстъпи зад един бор. Последваха изстрели. От ствола на дървото се разхвърчаха трески. После стрелбата утихна.
Монк надникна иззад дънера. Гришин беше изчезнал. Оттам, където бе стоял, до портата имаше петдесет метра. Монк беше на десет. Нямаше начин да се е измъкнал.
Изведнъж той забеляза дулото на автомата да се подава от разнебитената врата на Оръжейната и отстъпи назад. Дъжд от куршуми се изсипа върху дебелия ствол на дървото. После стрелбата отново спря. Монк прецени, че пълнителят е свършил, излезе иззад дървото, притича разстоянието до музея и се долепило фасада. Пистолетът вече беше в ръцете му.
Дулото на автомата отново се подаде от вратата и собственикът му затърси целта си някъде сред дървета. За да види по-добре, Гришин пристъпи крачи напред.
Куршумът на Монк удари калашника в пълнителя и го отпрати на паважа на няколко метра от вратата. Глухи стъпки отекнаха по каменния под в музея. Монк напусна светлината на горящия бронетранспортьор и влезе в непрогледната тъма на Оръжейната.
Музеят е на два стажа с девет огромни зали и петдесет и пет витрини. В тях са изложени исторически ценности за милиарди долари: толкова богата и могъща е била навремето Руската империя, че всичко, което царете са притежавали – короните, троновете, оръжията, одеждите и дори поводите на конете им са били инкрустирани със злато, сребро, диаманти, изумруди, рубини, сапфири и перли.
Когато очите му свикнаха с тъмнината, Монк успя да различи неясния силует на стълбището към горния етаж. От лявата му страна се виждаше арката, която водеше към четирите зали на партера. Някъде там в Далечината се чу глухо дрънчене – като от удар на мек предмет по някоя от витрините.
Поемайки дълбоко въздух, Монк се хвърли под арката и започна да се търкаля по пода като парашутист, докато не се опря в някаква стена. На едно от превъртанията мерна синкавите искри на автоматичен огън, чу изстрели и по главата му се посипаха стъкла от близката витрина.
Макар да не я виждаше, залата беше дълга и тясна, с множество витрини от двете страни и една по средата. В тях, в очакване на яркото осветление и смаяните туристи, лежаха безценните одежди – руски, турски и персийски – от коронацията на всички царе от династията Романови, всеки квадратен сантиметър от тях, извезан със злато и скъпоценни камъни, струваше неколкогодишната заплата на който и да е работник.
Когато и последното парченце от разбитата витрина падна на земята, Монк напрегна слух и долови кратката въздишка на човек, които отчаяно се опитва да стаи дъх. Посегна опипом към пода, намери парченце стъкло и го запрати в тъмнината по посока на звука. Стъкълцето удари една от витрините, последва поредния откос и сред трясъка на куршумите по пода отекнаха бързи стъпки. Монк се надигна и започна да се придвижва напред, прикривайки се зад Централната витрина. Нищо не се случи. Явно Гришин се бе изтеглил в съседната зала и го причакваше там.
Монк взе второ парче стъкло и се приближи към арката между двете помещения. На самия вход метна стъкълцето навътре в залата и веднага се шмугна встрани зад някакъв шкаф. Този път не последваха изстрели.
Очите му вече съвсем бяха свикнали с тъмнината и той разбра, че се намира в малка зала, пълна с царски тронове. Макар да не му бе известно, на няколко метра вляво от него стоеше тронът на Иван Грозни, а малко по-надолу – този на Борис Годунов.
Мъжът пред него явно доста беше тичал, защото докато неговото дишане бе съвсем спокойно и уравновесено след дългата почивка под дърветата, хрипливият дъх на Гришин съвсем ясно се чуваше някъде отпред в тъмнината.
Монк се пресегна високо над главата си, чукна с дулото на пистолета по стъклената витрина и веднага приклекна. Дулото на автомата просветна в тъмнината и той бързо отговори с няколко изстрела по посока на искрите. Над главата му отново се посипаха стъкла и куршумът на Гришин отрони дъжд от диаманти от брилянтения трон на цар Алексей.
Монк вероятно за малко не го беше улучил, защото Гришин се обърна и хукна към следващата зала, която макар американецът да не знаеше, а руснакът със сигурност да бе забравил, нямаше друг изход и бе пълна със старинни карети.