Външното разузнавателно звено, Първо главно управление, бе останало в старата централа в Язенево отвъд околовръстното шосе, но бе преименувано в Служба за външно разузнаване или СВР.
Подразделението на Гришин, Второ главно управление, което дотогава отговаряше за цялото контраразузнаване, разобличаване на чуждите шпиони и унищожаване в зародиш всяка съпротива срещу властта, бе окастрено, преименувано във Федерална служба за сигурност, ФСС, и лишено от някогашните си правомощия.
Гришин не одобряваше промените. Руският народ се нуждаеше от дисциплина, твърда и понякога сурова дисциплина, която Второ главно осигуряваше. В продължение на три години той привидно подкрепяше реформите с надеждата да стане генерал-майор, но накрая напусна. Година по-късно бе нает за шеф на личната охрана на Игор Комаров, тогава просто един от членовете на политбюрото на бившата Либералдемократическа партия.
Двамата мъже бяха добили известност и власт заедно а бъдещето, което им се очертаваше, беше още по-обещаващо. През годините Гришин бе сформирал отряд от яки, млади и безрезервно предани на Комаров мъже, които отговаряха за непосредствената му охрана. Така наречената Черна гвардия днес наброяваше шест хиляди души под личното командване на полковника.
Зад Гвардията стоеше Младежката бойна лига, юношеското крило на Съюза на патриотичните сили, наброяващо двайсет хиляди младежи, до един закърмени със съответната идеология и фанатично верни на вожда. Гришин командваше и тях.
И последният уличен викач можеше да се обръща свойски към Комаров, но така руските политици се правеха на хора от народа. Иначе в обкръжението си лидерът изискваше строга почтителност от всички; единици бяха онези, на които бе позволено да му говорят на малко име.
– Сигурен ли си, че документът не е в сградата? – попита Комаров.
– Напълно, Игор Викторович. За последните два часа преровихме всичко. Всеки шкаф, всяко чекмедже, всеки сейф. Проверихме прозорците до един, прегледахме двора сантиметър по сантиметър. Няма следи от нахлуване. Експертът от фабриката, произвела сейфа, току-що приключи с огледа. Не е имало взлом. Или е бил отворен от някой, който знае комбинацията, или папката никога не е била вътре. Преровихме и боклука от снощи. Нищо. Кучетата са били пуснати в седем вечерта. След това никой не е влизал в сградата. Нощната смяна е дошла в шест, дневната си е тръгнала десет минути по-късно. Акопов е бил в кабинета си до осем. Повикахме дресьора, който е бил дежурен снощи. Кълне се, че е прибирал кучетата три пъти, за да излязат трима закъснели служители. Последният е бил Акопов. Данните се потвърждават и от дневника на дежурните.
– Тогава? – попита Комаров.
– Грешка или злонамереност. Извиках охраната от снощи. Очаквам ги всеки момент. Те са дежурили в сградата от напускането на Акопов в осем вечерта до застъпването на дневната смяна в шест тази сутрин. После дневните са останали сами до идването на персонала в осем. Два часа. Но и двамата се кълнат, че при първата им инспекция всички врати са били заключени. Всички, които работят на етажа, го потвърдиха, включително и Акопов.
– Твоята теория, Анатоли?
– Или Акопов го е изнесъл – по случайност или умишлено, – или не го е прибрал в сейфа и някой от охраната го е взел. Дежурните имат ключове за всички кабинети.
– Значи Акопов?
– Той е основният заподозрян. Претърсихме апартамента му основно. В негово присъствие. Не открихме нищо. Помислих си, че може да е взел документа със себе си и после да е изгубил куфарчето си. Имахме такъв случаи в Министерството на отбраната. Аз оглавявах разследването. Оказа се, че не става дума за шпионаж, а за престъпно нехайство. Но виновникът все пак бе заточен в лагер. Но куфарчето на Акопов е налице. Разпознаха го трима души.
– Значи го е направил умишлено?
– Възможно е. Но нещо не се връзва. Защо ще идва сутринта на работа и ще чака да го хванат? Имал е дванайсет часа да се покрие. Ще ми се.., да го поразпитам по-обстойно. За да снема подозрението, или да изтръгна самопризнание.
– Действай.
– А после?
Игор Комаров завъртя стола си, обърна се към прозореца и се замисли.
– Аколов беше много добър като личен секретар – каза той накрая. – Но след всичко това се налага да го сменим. Проблемът е, че е чел документа. А съдържанието му е изключително поверително. Ако го понижим в длъжност или го уволним, може да се почувства обиден и току-виж му хрумнало да се възползва от онова, което знае. Би било жалко. Много жалко.