Чуждестранните наблюдатели отдавна бяха добили впечатлението, че след седемдесет години комунистическа индустриализация руснаците са станали една урбанизирана нация. Но предположенията им бяха погрешни. Дори и в началото на третото хилядолетие над петдесет процента от руския народ продължаваше да живее в незнайни градчета и селца, пръснати из огромната територия на страната, която се простираше от Беларус до Владивосток на близо десет хиляди километра, обхванали девет часови пояса.
В тази необятна земя се намираха стоте хиляди енории, които съставяха стоте митрополии на Руската православна църква. Всяка от тях разполагаше с по-голям или по-малък храм за нуждите на местните вярващи.
Именно в тези храмове в мразовитата утрин на шестнайсети януари се стекоха петдесет процента от жителите на Русия, и от всеки амвон местният свещеник прочете на енориашите си писмото на патриарха.
Станало впоследствие известно като Великата енциклика, то бе може би най-силното и въздействащо послание, което Алексей II някога бе отправял към народа си. Светият синод го бе приел една седмица по-рано с убедително, макар и не пълно, мнозинство.
След утринната служба руснаците излязоха от църквите и отидоха да гласуват. Поради огромните размери на страната и липсата на компютърно оборудване в селските райони бяха необходими два дни, за да се преброят гласовете. От действителните гласове резултатът бе шейсет и пет процента „за" , трийсет и пет процента – "против".
На двайсети януари Държавната дума прие и одобри резултата и гласува две нови решения. Едното бе да се продължи временният мандат на Иван Мареков до трийсет и първи март, а второто – да се създаде конституционна комисия, която да облече в законова форма резултата от референдума.
На двайсети февруари служебният президент и Държавната дума отправиха покана към един чуждестранен принц да приеме титлата цар на цяла Русия и да поеме функциите си като държавен глава на конституционна монархия.
Десет дни по-късно един руски самолет кацна след дълъг полет на летище „Внуково“ в Москва.
Зимата вече си отиваше. Температурите се бяха качили с няколко градуса над нулата и слънцето грееше ведро и ясно. От брястовите и борови гори зад малкото летище, запазено за специални полети, се носеше мирис на мокра пръст и ново начало.
Иван Марков беше начело на разширената делегация, включваща председателя на Държавната дума, лидерите на всички основни политически партии, министрите от кабинета и патриарха Алексей II.
Когато самолетът спря, от него излезе човекът, когото Държавна дума бе поканила няколко дни по-рано – петдесет и седем годишен принц от английската династия Уиндзор.
Далече на запад, в една вила край селцето Лангтън Матравърс, сър Найджъл Ървин гледаше церемонията по телевизията.
В кухнята лейди Ървин миеше чиниите от закуската – нещо, което винаги правеше, преди „прахомразката" госпожа Мойр да дойде да чисти.
– Какво гледаш, Найджъл? – подвикна тя, докато отмиваше сапунената вода от мивката. – Никога не си гледал телевизия сутрин.
– Една церемония в Русия, скъпа – отвърна той и се замисли.
Бяха се плъзнали по ръба на острието Беше следвал принципите си да унищожава по-богатия, по-силния, и по-многобройния противник с възможно най-малко средства – принципи, които се основаваха само на хитрост и умела дезинформация.
Първият етап бе Джейсън Монк да намери съюзници сред онези, които, виждайки Черния манифест можеха да се почувстват потърпевши или да се отвратят от Игор Комаров. В първата категория бяха тези, които руският нацист бе осъдил на смърт – чеченците, евреите, силите на реда, които преследваха съюзниците му от мафията. Във втората попадаха Църквата и армията, представени от патриарха и от най-уважавания жив генерал, Николай Николаев.
Втората задача бе да се внедри информатор във вражеския лагер – не за да изнася достоверна информация, а за да дезинформира.
Докато Монк още се обучаваше в замъка Форбс, опитният разузнавач бе направил първото си тайно пътуване в Москва, за да задейства двама стари агенти, които бе вербувал преди много-много години. Единият от тях бе бившият преподавател от Московския университет, чиито дресирани гълъби и в миналото им бяха вършили доста работа.
Но когато ученият бе изпаднал в немилост заради призивите си за демократични реформи по време на комунизма, синът му също бе изгонен от гимназията и бе лишен от каквито и да било шансове да учи в университет. Изправен пред безизходица, младежът се бе насочил към църквата и след известно пребиваване по разни енории бе станал иконом на патриарх Алексей II.