С пристигането си Монк разбра, че е записан на курс по испански език, който щеше да започне веднага след Коледната ваканция. Освен че щеше да стане третият му чужд език, испанският щеше да му отвори врати към Латиноамериканския отдел.
Южна Америка беше необятна територия, с огромно значение не само защото Доктрината Мънро[6] я бе определила като „задния двор“ на Щатите, но и поради факта, че тя бе една от основните цели, в които Съветският блок си бе набелязал да предизвиква бунтове, метежи и комунистически революции. По тази причина операциите на КГБ на юг от Рио Гранде бяха неизброими, а ЦРУ си бе поставило за цел да ги провали. Що се отнася до Монк, за неговите трийсет и три години Южна Америка бе обещаващ скок в кариерата.
Тъкмо си разбъркваше кафето, когато до масата му застана някой.
– Страхотен тен.
Монк вдигна глава и веднага разпозна мъжа, който усмихваше насреща му. Понечи да се изправи, но онзи му направи жест да остане на мястото си: аристократът проявяваше великодушие към селяка.
Монк се изненада. Знаеше, че събеседникът му е една от ключовите фигури в управление „Операции“ – някой му го беше показал в коридора. Срещу него стоеше новоназначеният шеф на контраразузнавателното звено на Съветския отдел.
Монк остана поразен от безличния му вид. Беше висок приблизително колкото него, малко под метър и осемдесет, и макар че бе само с девет години по-възрастен, изглеждаше направо съсипан. Правата му коса се спускаше на клечки зад челото, над тънките му бледи устни тъмнееха плътни мустаци, късогледите му очи се цъклеха изпод гъсти вежди.
– Три години в Кения – отвърна Монк, за да обясни тена си.
– А сега обратно във ветровития Вашингтон, а? –каза мъжът.
Монк усети неприязън. В погледа на събеседника му имаше насмешка. Сякаш му казваше: аз съм по-умен от теб, представа си нямаш колко съм умен.
– Да, сър – отвърна Монк.
Мъжът му подаде пожълтяла от никотин длан.
Монк забеляза плетеницата от капиляри в основата на носа му – белег, който често издаваше любителите на чашката. Стисна ръката му и засия в усмивка, която машинописките в отдела наричаха помежду си „секвоя специал"[7].
– Вие трябва да сте?.. – каза мъжът.
– Монк. Джейсън Монк.
– Приятно ми е да се запознаем, Джейсън. Аз съм Олдрич Еймс.
Ако колата на Хюго Грей не бе отказала да запали в онази сутрин, много от хората, които впоследствие умряха, щяха да останат живи, а светът щеше да тръгне в друга посока. Но акумулаторите се подчиняват на свои си правила и след неколкократни опити да произведе искра Грей заряза колата си и хукна да догони червения роувър, който тъкмо потегляше към бариерата.
Обикновено посолството не работеше в събота, още по-малко в гореща лятна събота, когато служителите можеха да излязат на приятен уикенд сред природата, но неочакваната смърт на президента им бе създала допълнително работа и се налагаше да наваксват и през почивните дни.
Грей седна отпред до Силия Стоун и колата пое по Кутузовски проспект, покрай хотел „Украйна“ и надолу към Кремъл. На един от завоите нещо се удари в краката му. Той се наведе и го взе.
– Материалът ти за „Известия“? – попита той. Силия погледна за миг и веднага разпозна папката.
– О, Боже, мислех още вчера да я изхвърля. Някакъв откачен старец я метна в колата ми. Едва не ми изкара акъла.
– Поредната молба. Не им ли омръзна вече? И сигурно пак за виза. – Той отгърна черната корица и погледна заглавната страница. – А, не, този път е нещо политическо.
– Супер! Казвам се господин Откачалка, а това е моят план за спасяването на света. Дайте го на посланика.
– Така ли ти каза? Дайте го на посланика?
– Да, и благодаря за бирата.
– Каква бира?
– Откъде да знам? Беше превъртял.
Грей прочете първата страница и прелисти по-нататък. Умълча се.
– Това наистина е политически документ – каза той накрая. – Някакъв манифест.
– Ако го искаш, твой е – отвърна Силия и зави към Каменния мост.
Хюго Грей смяташе да прегледа набързо странния подарък и да го хвърли в кошчето, но в кабинета си почете първите десетина страници и поиска среща с резидента – опърничав шотландец с хаплив език.
Кабинетът на шефа се проверяваше ежедневно за подслушватели, но секретните разговори винаги се водеха в „балона“. Тази причудлива конструкция представлява конферентна кабина, окачена на стоманени греди така, че когато се затворят вратите, наоколо се образува нещо като въздушна възглавница. При редовно „прочистване“ отвън и отвътре „балонът“ става практически недостъпен за микрофоните на чуждото разузнаване. Грей обаче не посмя да предложи на шефа си да се оттеглят там.