Заради добрите връзки между САЩ и техния испански съюзник, работата на ЦРУ бе не да шпионира Испания, а да оказва съдействие на испанското контраразузнаване и да държи под око многобройната съветска и източноевропейска общност, която бъкаше от вражески агенти. За по-малко от два месеца Монк бе успял да установи някои полезни контакти с местното разузнаване, чийто висши офицери служеха още от времето на Франко и хич не си падаха по комунистите. Те го харесаха и понеже им бе трудно да произнасят името му, което на испански звучеше като "Хесон", измислиха му прякора Ел Рубио, Русокосия. Монк умееше да печели симпатиите на хората.
Приемът в Индийското посолство по нищо не се различаваше от останалите: гостите кръжаха на групички из залата, отпиваха от безплатното шампанско, което за секунди ставаше на чай в ръцете им, и лицемерно си разменяха учтиви, но безсмислени реплики. Монк вече беше преценил, че е изпълнил дълга си към чичо Сам, и тъкмо се канеше да си тръгне, когато забеляза познато лице.
Проправи си път през тълпата, застана зад мъжа и го изчака да довърши разговора си с някаква дама в сари. После заговори на руски:
– Е, приятелю, какво стана със сина ти?
Николай Туркин се сепна, обърна се и на лицето му се появи усмивка.
– Благодаря, оправи се. Расте и хубавее.
– Радвам се – отвърна Монк. – Както виждам, и кариерата ти е оцеляла.
Туркин кимна. Приемането на подаръци от врага беше сериозно престъпление и ако работата се бе разчула, той никога нямаше да напусне границите на Съветския съюз. Обстоятелствата го бяха принудили да се остави на благоволението на професор Глазунов. Но възрастният лекар също имаше син, пък и бе на мнението, че страната му трябва да се възползва от световните открития, поне в областта на медицината. Затова реши да не докладва за прегрешението на младия офицер и скромно прие поздравленията на колегите си за удивителното изцеление на пациента.
– Слава Богу, размина ми се. Но бях на косъм – отвърна Туркин.
– Дай да вечеряме заедно някой път – предложи Монк. Руснакът се смути. – Без разработки, обещавам – допълни той и театрално вдигна ръце над главата си.
Туркин се отпусна. И двамата знаеха с какво се занимава другият. С такъв перфектен руски Монк не можеше да е просто секретар в Търговския отдел на Американското посолство. Туркин пък нямаше начин да не е човек на КГБ, най-вероятно от контраразузнаването. Иначе едва ли щеше да има такава свобода да контактува с американци.
С думата „разработки“ работата ставаше съвсем ясна, а и фактът, че американецът я изрече на шега, означаваше, че той предлага кратко примирие в разгара на Студената война. Никой нямаше да се опитва да вербува другия за каузата си.
След три вечери двамата мъже пристигнаха поотделно на една малка уличка в старата част на Мадрид, наречена „Лос Кучилерос“, Улицата на точиларите. Някъде по средата на този тесен коридор пасаж има тежка дървена врата, която води надолу към просторно подземие, приютявало навремето стара средновековна изба. Превърнато в ресторант, то от години предлагаше традиционна испанска кухня под името "Собринос де Ботин". Арките на ниския таван образуваха сепарета, където Монк и гостът му можеха спокойно да се усамотят.
Храната беше отлична. Монк поръча червено "Маркес де Рискал" и двамата подхванаха приятелски разговор, като от благоприличие избягваха професионалните теми. Говореха си за съпруги и деца. Туркин сподели, че малкия Юрий вече ходи на училище, но е заминал при баба си за ваканцията. Виното се лееше, дойде и втора бутилка.
Монк не познаваше госта си добре и не можа да разбере, че зад приветливото лице на Туркин тлее сподавен гняв, не към американците, а към системата, която едва не уби единствения му син. Втората бутилка вече привършваше, когато руснакът ни в клин, ни в ръкав попита:
– Ти доволен ли си от ЦРУ?
„Тоя работи ли ме?, помисли си Монк. Да не би да се опитва да ме вербува глупакът?“
– Да – отвърна той небрежно и доля вино в чашите, без да поглежда Туркин.
– Ако срещнеш някакъв проблем, твоите помагат ли ти?
Американецът не отмести поглед от бутилката в ръката си.
– Естествено. Винаги ще ми се притекат на помощ, ако се наложи. Такива са ни правилата.
– Сигурно е приятно да работиш за хора, които живеят свободно. – каза Туркин.
Монк най-после остави бутилката и го погледна в очите. Беше обещал да не го разработва, но руснакът сам си го търсеше.