Ако вратата се отвореше, колата на посетителя изминаваше три метра и спираше пред ред шипове. Стоманените порти автоматично се затваряха след нея.
Пазачът излизаше от караулката си, проверяваше документите за самоличност и ако всичко беше наред, отново влизаше в къщичката, за да натисне копчето, с което се прибираха шиповете. Едва тогава колата можеше да продължи по алеята към къщата, където я очакваше слепващият пост.
От двете страни на сградата, от единия до другия край на двора се простираше телена ограда, прикрепена здраво за ограждащите стени. Зад нея бяха кучетата: две глутници, с двама различни дресьори, които се редуваха да дежурят през нощ. След здрач вратите в оградата се отваряха и кучетата плъзваха из целия двор. От този момент нататък пазачът на входа се затваряше в кабинката си и ако се случеше да дойде късен гост, трябваше да вика дресьора да прибере песовете.
За да не става персонала невинна плячка на кучетата, от задната страна на сградата имаше подземен тунел, които водеше до тясна алея с излаз на булевард "Киселни". Този проход бе защитен с три кодирани врати, една в къщата, една към улицата и една по средата на тунела. Това бе входът за служители и доставчици.
Вечер, когато и последният партиен функционер напуснеше сградата и кучетата хукнеха из двора, в къщата оставаха да дежурят двама души от охраната. Те разполагаха със специална стая, с телевизор и бар със закуски и разхладителни напитки. Легла нямаше, понеже не им беше разрешено да спят. Двамата се редуваха да обикалят трите етажа на къщата чак до идването на дневната смяна, която застъпваше в осем часа. Комаров пристигаше по-късно.
Но прахът и паяжините нямат респект към властимащите и всяка вечер, с изключение на неделя, щом се чуеше звънецът откъм тунела, дежурният пускаше чистача.
В Москва за такава работа взимат предимно жени, но Комаров предпочиташе да наема само мъже и това включваше и чистача – безобиден военен от запаса на име Леонид Зайцев. Заради фамилията, стреснатия му вид, протъркания шинел, с който ходеше зиме и лете, и трите железни зъба в устата му – наследство от примитивно зъболечение в Червената армия – всички от охраната го наричаха просто Заека. В деня, в който почина президентът, дежурните отвориха на Зайцев както винаги в десет вечерта.
Три часа по-късно, с кофа и кърпа в ръка, задърпал прахосмукачка след себе си, той стигна до кабинета на Н. И. Акопов, личния секретар на Комаров. Заека се бе срещал с него само веднъж, преди около година, когато, влизайки да почисти кабинета, се натъкна на късно заседание на неколцина от висшите функционери. Акропов се държа изключително грубо с него, развика се и го прогони с куп ругатни. Оттогава Заека от време на време си го връщаше, като сядаше за малко на удобния му кожен стол.
Понеже знаеше, че горилите са долу в стаята, Заека и тази вечер седна на въртящия се стол и се отпусна с наслада върху кожата. Никога не беше имал такъв стол и никога нямаше да има. На бюрото пред него лежеше някакъв документ – около четирийсет машинописни страници, хванати със спирала и подвързани с черен картон.
Направи му впечатление, защото Акопов обикновено винаги прибираше нещата си в сейфа на стената. Или поне така си мислеше Заека, понеже никога не бе виждал документи преди, пък и всички чекмеджета на бюрото бяха винаги заключени. Той отгърна корицата и хвърли поглед към заглавието. После прелисти папката напосоки.
Не го биваше много в четенето, но се справяше. Втората му майка го бе учила на времето, после и учителите от държавното училище, а накрая и един добродушен офицер в армията.
Онова, което видя, го притесни. Препрочиташе изреченията по няколко пъти, някои думи бяха твърде дълги и сложни за него, но разбра смисъла им. Поразените му от артрит ръце трепереха, докато отгръщаше страниците. Защо Комаров говори такива неща? И то за хора като втората му майка, която толкова бе обичал? Не му бе съвсем ясно, но усети, че го обзема тревога. Може би трябваше да се консултира с пазачите долу? Но те щяха само да го фраснат по главата и да го пратят да си гледа работата.