Мина цял час. Дежурните вече трябваше да са се качили на проверка, но те се бяха залепили за телевизора и гледаха извънредната информационна емисия, която съобщаваше на нацията, че министър-председателят, в съответствие с член 59 от Руската конституция, ще изпълнява функциите и на президент о изтичане на определения тримесечен срок.
Заека четеше едни и същи пасажи отново и отново, докато не схвана смисъла им. Ала значението продължаваше да му убягва. Комаров беше велик човек. Той щеше да стане следващият президент на Русия, нали така? Тогава защо говореше такива работи за втората му майка и хората като нея?
В два след полунощ той напъха папката под ризата си, приключи набързо с чистенето и помоли дежурните да го пуснат да си върви. Те с неохота се отделиха от телевизора, отвориха вратите и Заека потъна в нощта. Тръгваше си по-рано от обикновено, но това на никого не направи впечатление.
Навън Зайцев си помисли да се прибере у дома, но после се отказа. Беше много рано. В този час на нощта градски транспорт естествено нямаше. Винаги беше принуден да се прибира пеша дори и при лошо време, но работата му бе необходима. Пътят до дома му отнемаше един час. Ако се прибереше сега, щеше да събуди дъщери си и внучето. Това хич нямаше да ѝ хареса. Затова тръгна напосоки по улиците и се отдаде на мислите си.
Към три и половина се озова на кея под южните стени на Кремъл. По пейките наоколо спяха бездомници и скитници, но той успя да намери малко място и седна, загледан в тъмните води на реката.
Когато наближиха острова, вълнението беше утихнало, както винаги преди залез, сякаш за да покаже на рибарите и моряците, че днешният двубой е приключил и океанът обявява примирие до сутринта. Наоколо се виждаха и други лодки, поели курс към Уиланд Кът, северозападния пролом в рифа, който осигуряваше достъп до закътаната лагуна.
От дясно, с осем възела по-бързо, проуча Артър Дийн в откритата си "Силвър дийп". Островитянинът махна за поздрав. Американецът на кормилото иа „Фокси лейди“ му отвърна, като не пропусна да забележи двамата водолази на палубата. Без съмнение бяха изследвали коралите отвъд Нортуест Пойнт. У Дийн щеше да има омари за вечеря.
От двете страни на пролома, само на сантиметри под повърхността на водата застрашително стърчаха острите върхове на рифа и американецът намали скоростта, докато преминат опасността, след която им оставаха само десетина приятни минути до брега на Търтъл Коув.
Шкиперът обожаваше лодката си. За него тя бе едновременно и страст, и средство за прехрана. Беше десетгодишна, единайсетметрова яхта, модел „Бертрам Мопи“, кръстена на съпругата на конструктора Дик Бертрам, и макар да не беше сред най-големите и луксозни рибарски лодки, които се отдаваха под наем в Търтъл Коув, нейният собственик и шкипер бе готов да излезе с нея срещу всяка риба, при всякакво време. Беше я купил преди пет години, когато се пресели на острова, от един търговец в Южна Флорида по обява в "Боут Трейдър", а после се труди над нея ден и нощ, докато не я превърна в най-дръзката красавица на целия архипелаг. Не съжали нито за цент от парите, които бе платил за нея, макар все още да се издължаваше на кредитната компания.
На пристанището той откара „Фокси лейди“ до мястото и редом със „Сакатуми“ на сънародника му Боб Колинс, угаси двигателя и слезе от мостика да попита клиентите си дали са доволни от пътуването. Те го увериха, че са прекарали чудесно, и прибавиха към таксата щедра суми за него и за Джулиъс. Щом си тръгнаха, той намигна на Джулиъс, даде му целия бакшиш и уловената риба, свали шапката си и прокара пръсти през разрошената си руса коса.
После остави развеселения островитянин да довърши почистването на лодката, да изплакне с прясна вода всички рибарски принадлежности и да спретне „Фокси лейди“ за следващия ден. Щеше да мине да я заключи, преди да се прибере у дома. Вече усещаше вкуса на сухо дайкири в устата си, така че закрачи по кея към „Банана Боут“, отвръщайки на всички, които го поздравяваха по пътя.
ВТОРА ГЛАВА
След два часа, прекарани на пейката край реката, Леонид Зайцев все още не бе намерил разрешение на проблема си. Вече му се искаше да не бе вземал документа. Всъщност не знаеше защо изобщо го бе взел. Ако го разкриеха, щеше да пострада. Но нали през целия си живот бе страдал, а и до днес не можеше да разбере защо.
Беше роден през 1936-а в малко бедно селце на запад от Смоленск. Родното му място с нищо не се отличаваше от десетките хиляди други, разпилени по цялата страна: една-единствена улица, прашна през лятото, кална като блато през есента и скована от скреж през зимата. Непавирана, разбира се. Трийсетина къщи, няколко плевни и една шепа селяни, вкарани в сталинистки колхоз. Баща му беше земеделец и семейството живееше в една колиба встрани от железопътната линия.