Нийл Олсън
Иконата
Пролог
Лятото на 1944 година Епир, Гърция
От високия хълм Аделфос, над приведените от вятъра кедри, които обграждаха пещерите, той виждаше планината Пинд, надвиснала като сив облак на изток, гледаше кафявите ридове, които стигаха до Кониза и албанската граница, дори му се струваше, че съзира отражението на слънцето върху водите на Йонийско море на запад. В подножието се простираха стръмни зелени долини и сгушени сред скалите селца, чиито високи черковни камбанарии привличаха погледа. Капитан Елиас често бе идвал на този хълм като дете, когато мечтаеше да живее зад планините на юг — в Атина или отвъд морето, в Америка, където беше заминал чичо му. Можеше да стане войник, лекар, пътуващ музикант или шпионин — това нямаше особено значение, но всяка мечта включваше бягство. Никога не си беше представял, че ще се върне сред тези хълмове, преследван в собствената си страна.
Беше след полунощ, когато отец Михалис пристигна в Пещерата на Константин. Макар посещенията му при партизаните напоследък да бяха редки, знаеше къде да ги намери. Елиас, който вече рядко спеше, покани с жест младия свещеник в осветения от фенера кръг във вътрешността. Капитанът беше предупредил Михалис преди седмици, че германците го наблюдават неотлъчно, и всички разбираха, че причината за посещението му трябва да е много важна.
— Благослови ни, отче.
Мръсни ръце леко подръпваха развяващото се черно расо, докато свещеникът преминаваше покрай партизаните, опрощавайки онова, което бяха причинили и щяха да продължат да причиняват на германците и на своите сънародници в следващите дни. Като деца са, помисли си Елиас, докато ги наблюдаваше. Груби и жестоки, докато не се появеше суровият свещеник, пред когото ставаха смирени и се разкайваха. Сега те не виждаха младия духовник, а самия Бог; за някои от тях това беше първото докосване до Всемогъщия от месеци, а мракът в пещерата само подсилваше тази илюзия. Прошепнатите благословии отекваха в каменния свод, но думите не стигаха до Елиас, за което беше благодарен. Самият той не беше изненадан да види свещеника.
— Добре дошъл, отче — поздрави капитанът, когато продълговатото красиво лице на Михалис се появи от сенките. — За проповед ли си дошъл или за питие?
— Не ставай глупав. Нося новини.
Елиас отново забеляза колко се беше състарило лицето на свещеника за трите години труден живот. Всъщност у Михалис винаги беше имало нещо старо, което нямаше нищо общо с действителната му възраст — някакъв древен дух, който понякога проблясваше в тъмните му очи. Елиас го беше виждал, когато и двамата бяха деца. Свещеникът все още притежаваше младежка пламенност и убеденост в мисията си. Макар да бе присъствал на многобройни зверства и да беше ги опрощавал, той никога не губеше надежда. А това изисква духовна сила, помисли си капитанът — сила, каквато самият той не притежаваше. И все пак свещеникът никога не беше извършвал насилие, никога не беше отнемал живота на друг човек със собствените си ръце. Навярно в това беше цялата разлика. Ако не си убивал, дори да си свещеник, как би могъл да разбереш?
— Кажи ми какви са новините — след дълго мълчание каза Елиас.
— Утре германците ще изгорят селото.
Някъде в сенките Спиро изруга, но другите мълчаха.
Не за пръв път капитанът се замисли какво да направи. Беше важно да си даде вид, че приема заплахата сериозно, но трябваше да бъде и благоразумен, за да накара Михалис да каже повече. И най-вече да го задържи тук.
— Кой ти каза?
— Какво значение има? Какво ще правим?
— Има голямо значение. Някои имена ще ме убедят, че е истина, а други — че не е.
— Четири камиона, пълни с войници, пристигнаха преди няколко часа. Сигурно сте ги видели.
— Видяхме ги.
— Четиридесет-петдесет души. Дошли са с някаква цел.
— Може би, за да търсят нас — предположи някой.
— Не — отвърна Елиас. — Твърде малко са за това. Вече никой не влиза сред тези хълмове с по-малко от батальон.
— След като взривихме склада за горива — добави Спиро.
— Гордеете ли се с това? — попита свещеникът. — На другия ден застреляха четиридесет и трима души на площад „Прасинохорион“ заради саботажа.
— Знам — каза капитанът.
— Четиридесет гърци за един германец. Мислите ли, че това е добро съотношение?
— Един германец и един склад с гориво. Важното беше горивото; не бих убил никого, ако можех да го избегна. Но ще стане и по-лошо. В Пелопонес нападат въоръжени конвои посред бял ден и избиват десетки германци.