— Андреас Спиридис — колебливо каза младежът.
Сега ли щеше да стане? Колко подобни мигове беше преживял през последните петдесет години, когато се чудеше дали не е дошло времето да изплати някой стар дълг? Тялото му се напрегна, но умът му остана спокоен, готов за онова, което щеше да последва.
— Аз съм Спиридис.
— Господин Драгумис ме прати да ви посрещна.
Андреас се отпусна малко. Съмняваше се, че Фотис би накарал да го застрелят на летището.
— Как се казваш?
Това беше последният въпрос, който пратениците очакваха. Важно беше да ги изненадаш, а ти самият да не покажеш учудване. Не беше казал на Драгумис, че пристига, но това нямаше значение. Фотис знаеше всичко.
— Николай. Работя за господин Драгумис и той ви очаква. — Приличен английски. И за двамата не бе роден език, макар Андреас да не успя да определи акцента на младежа. Не беше грък, но говореше някой от езиците, които и той знаеше. — Трябва да ви заведа направо на вечеря.
— Имам среща.
— Господин Драгумис се обади на внука ви. Той също ще бъде там.
Почти със сигурност беше руснак.
— Разбирам. Е, явно всичко е уговорено.
Николай кимна рязко.
— Моля, последвайте ме.
Огромен самолет изрева над главите им, докато вървяха към голямата синя кола на паркинга — американска, разбира се. Николай отвори дясната задна врата, но Андреас се поколеба.
— Предпочитам да седна отпред.
Руснакът изсумтя. Молбата очевидно засегна професионалното му достойнство, но той рязко затвори задната врата и отвори предната. Андреас свали сивата си шапка и внимателно се отпусна на удобната кожена седалка. Куинс винаги го потискаше. Гъстата плетеница от шосета, складове и жилища; колите, които гниеха върху напукания тротоар. Само сезонът правеше пътуването по-приятно — гъстият отровен смог от предишните му посещения беше изместен от чист въздух и множество храсти с жълти цветове, напиращи през оградите на редиците тухлени къщи.
— Наблизо ли живееш? — попита Андреас.
— По-нататък. В Малката Одеса.
— Харесва ли ти тази страна?
Николай сви рамене.
— По-добре е от там, откъдето идвам.
— Откога си тук?
— От две години.
— Преди да дойдеш ли научи английски?
— Знаех малко. Повече научих тук.
— Говориш ли гръцки?
— Не много добре. — Той зави по булевард „Астория“. — Всъщност не. Не говоря.
— Господин Драгумис предпочита да не говориш гръцки, а?
Николай си позволи лека усмивка.
Завиха по Двадесет и първа улица, после бързо свиха вляво и колата спря пред бяла дървена къща, която се отличаваше от съседните само с изобилието от розови храсти в малката леха отпред. Изглеждаше малка, но всъщност бе разположена с тясната си страна към улицата. От едната й страна имаше склад, от другата — приличен ресторант. И двата бяха на Фотис. Андреас бе идвал тук и преди. Той разгледа розите, които още дори не бяха напъпили, и последва Николай по бетонните стълби към къщата. От всекидневната излезе широкоплещест мъж и ги посрещна в тесния коридор, притискайки Андреас до стената. Младите мъже си размениха няколко думи на родния си език, после новодошлият поведе Андреас по мрачния коридор. Черна брада, черни очи, изпълнени с потисната агресия. Разговорът с него не би бил приятен. Леко почукване на вратата, размяна на думи и вече бяха в кабинета. Светилището на Фотис. Самият той, блед като призрак, с огромни бели мустаци, се изправи да ги посрещне, прекосявайки пухкавия ориенталски килим с широки крачки. Андреас забеляза, че това му коства голямо усилие.
— Приятелю — каза Фотис с непресторена сърдечност, — скъпи стари приятелю. — Те стиснаха ръце и ги разтърсиха като щастливи деца или парализирани старци.
Андреас винаги се изненадваше от обичта, с която го посрещаше старият му шеф, съюзник и противник. В очите на Фотис проблеснаха сълзи и той се усмихна широко, разкривайки скъпите си изкуствени зъби, докато оглеждаше приятеля си от глава до пети. После лицето му стана сурово и той гневно изгледа младия руснак.
— Магаре такова, защо не му взе палтото?
Черната брада промърмори някакво извинение и помогна на Андреас да свали тежкия сив балтон. Фотис огледа черния костюм и бялата риза, закопчана догоре, и издаде кратък лаещ смях.