— Несъмнено би искал да имаш автентични византийски образци.
Драгумис се обърна и на продълговатото му, царствено лице заигра студена, но доволна усмивка.
— Никой не търгува с византийски икони. Няма много от тях в частни ръце. Всички са в музеите и църквите, затова е трудно да им се определят цени. Истинската им стойност е духовна. — Виж ти, Фотис Благочестивия.
— Разбира се.
— Сигурно знаеш, че Кеслер е мъртъв.
Андреас въздъхна. От самото начало му беше минало през ума, че зад това принудително посещение се криеха Кеслер и иконата.
— Да, чух.
— Значи поддържаш старите контакти. Добре.
Андреас сви рамене. Защо да му казва, че го беше прочел в „Ню Йорк Таймс“? Фотис приемаше, че информацията винаги трябва да идва по разузнавателните канали. Нека си мисли, че Андреас все още е в мрежата.
— Е — продължи Фотис, — какво мисли скъпото ни гръцко правителство за това развитие на нещата?
— Какво трябва да мисли? Те знаят за Кеслер само онова, което ти си им казал.
— Така ли смяташ? В такъв случай досието му е празно, понеже нищо не съм им казвал. Защо да го правя?
— И аз не съм им казвал нищо. Може би си имат други източници. От мен няма какво да научиш.
Отново настъпи тишина. Андреас се зачуди къде е тоалетната.
— Завещал е всичко на внучката си. — Драгумис извади дълга кафява цигара от кутията и я запали. — Тя търси експерт да оцени колекцията му.
— Предложи ли й услугите си?
Фотис се забави с отговора, изпускайки спирали дим.
— Аз съм дребен колекционер. Предположих, че ще се обърне към някоя от аукционните къщи, които организират търгове.
— Логично.
— Но тя явно се цели по-нависоко. Адвокатът й е говорил с някои от големите музеи. Представям си крилото на Кеслер в музея „Метрополитен“.
Радарът в ума на Андреас изпищя.
— Защо пък „Метрополитен“?
— Просто ти давам пример, но това е най-вероятният избор. Кеслер се беше ориентирал към Средновековието. В тази страна няма много музеи, които биха оценили колекцията му. Дори в Ню Йорк няма друг.
— Защо Ню Йорк, а не Европа?
— Може би ще опитат и в Европа, но Ню Йорк беше негов дом. Отвъд Атлантика той не се ползва с добро име. Швейцарците не биха искали да имат нищо общо с него. Вероятно и германците. Както и да е, никога няма да се сетиш кого изпращат от „Метрополитен“ да огледа колекцията.
Не беше нужно да гадае.
— Твоят внук — продължи Фотис. — Светът е малък, нали, приятелю?
Андреас успя да прикрие чувствата си, но беше разтревожен. Драгумис беше по-възрастен, по-болен, самозаблуждаваше се, но може би заради това винаги беше по-добрият от двама им в тези игри. Беше безмилостен и непрестанно откриваше нови начини, по които да те изкара от равновесие.
— Фотис — тихо каза той и в гласа му не прозвуча нито заплаха, нито молба, — не намесвай Матю в това.
— Скъпи Андреас, какво общо имам аз? Да не мислиш, че са се консултирали с мен?
— Откъде знаеш тогава?
— Матю ми каза. Виж, главният им медиевист е старец, не е млад и красив като нашето момче. Внукът ти е специалист по византийско изкуство и това е твое дело, не мое. Толкова години го води по църкви и музеи. Разбира се, че ще изпратят Матю. Момичето ще го хареса, музеят ще получи иконата, а нашето момче ще се радва на признание. Какво лошо?
— Нищо. Ако това е всичко.
— Честно казано, и аз започвам да се чудя — старецът небрежно махна с цигарата във въздуха — защо си тук.
— Синът ми е болен.
— Да, от месеци, а Кеслер умря преди десет дни.
Андреас се облегна, отчаяно желаейки да се махне оттук, да бъде където и да е, но не в бърлогата на този тъжен стар интригант.
— Живял си твърде дълго, Фотис, и виждаш заговори навсякъде. Дойдох само за да видя сина си. — Той се изправи. — Накарай твоя човек да ме закара до хотела. В този квартал никога няма да намеря такси.
Драгумис угаси цигарата си и го погледна с големите си влажни очи така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. Сякаш той беше обиденият! Андреас едва не заръкопляска на представлението. Фотис Несправедливо обидения.
— Обидих те, съжалявам. Моля те, седни. Моля те, приятелю, нека не се разделяме с гняв.
Андреас седна, но беше решил да си тръгне.
— Оттеглям въпроса си — продължи Фотис. — Ако съм изразил съмнение, значи имам причини за това. Вярвам, че ти също имаш причини да не споделяш плановете си с мен. Но сега, когато знаеш, че Матю е замесен, може би ще промениш действията си така, че да не навредиш пряко на интересите му.