Ана хукна след него, подложи рамо под лявата му ръка и двамата се отправиха към вратата, където внезапно спряха.
Йоанис стоеше зад един напъпил планински лавър зад къщата и гледаше как едрият самоуверен мъж се промъква през задната врата. Беше го видял да излиза измежду дърветата, да преминава бързо и безшумно през моравата, оглеждайки се във всички посоки, и все пак не го видя. Преди няколко минути други хора бяха спрели с кола пред къщата, точно когато Йоанис беше излязъл да се поразтъпче и затова бе решил, че ще е по-разумно да не се набива на очи. Колко души имаше в момента в къщата или кои са те, не знаеше, но бяха поне две групировки, след като стреляха едни срещу други. Никой още не го беше видял или пък присъствието му не ги интересуваше. Просто един свещеник.
Момчето сигурно беше загинало, помисли си Йоанис тъжно. Това бяха опасни хора, а младият Матю беше невинна душа. Шансовете му да оцелее сред този смъртоносен кръстосан огън не бяха добри. Всичко се повтаряше отново. Йоанис трябваше да осъществи собственото си решение. Колкото се може по-тихо той последва едрия мъж в къщата.
Още преди да влезе в кухнята, чу два бързи изстрела отдясно. Едрият брадат мъж се появи от тази посока и се огледа наоколо. В ръката си държеше голям пистолет. Погледът му се спря за миг върху Йоанис, после се отмести. Той се обърна бързо, пресече голямата кухня и през друга врата отиде в трапезарията.
Йоанис се чудеше дали не е станал невидим за враговете си. Това се беше случвало и преди във времена на голяма нужда и би потвърдило необходимостта от мисията му. Такава сила не се даваше без причина, не и за да спаси живота на един слаб, грешен свещеник. Не, той се бе озовал тук съвсем неочаквано, но очевидно с някаква цел. Беше Божий инструмент. Всички те бяха инструменти, горките слепи глупци.
Умът и духът му запяха в сладкогласен унисон. Краката му го понесоха през кухнята и спряха пред голямата газова печка. Във въздуха миришеше на газ и той забеляза, че един от котлоните не е изключен. Подобна небрежност обиждаше чувството му за ред. Когато посегна към ключа, гласът в главата му се обади и той спря за миг, за да разбере какво му казва. Но само за миг — прекаленото мислене проваляше действието. Вместо да изключи газта, той я засили. После завъртя и останалите три ключа, така че и четирите сребристи котлона започнаха да изпускат невидими пари. Изчака минута-две, докато миризмата стана осезаема, после отстъпи. Беше ли достатъчно? Заобиколи и пъхна ръка зад печката, после дръпна силно тясната тръба, която смяташе, че е за газта, разхлаби я — стори ли му се, че изсъска — но не успя да я счупи. Извади ръката си. На мивката имаше голямо шише почистващ препарат и той го изля върху пода и шкафовете. Неприятната миризма вече го замайваше. Какво трябваше да направи сега? Инстинктивно последва брадатия в трапезарията.
Мъжът беше приклекнал до дългата тъмна маса и не сваляше поглед от коридора. Очевидно стоеше тук от известно време, чакайки. Йоанис трябваше да го предупреди какво ще се случи и пристъпи напред. Подът под краката му леко изскърца. Мъжът скочи и се обърна. После сложи пръст на устните си и рязко подкани с жест свещеника да се върне в кухнята.
Въздухът избухна от многобройни изстрели. Кръв рукна от якето на едрия мъж, а Йоанис се преви, когато нещо го улучи в корема. Паднаха заедно, но брадатият успя да се извърне, за да стреля веднъж по стройната фигура, която стоеше в коридора.
Когато докосна земята, свещеникът разбра, че е улучен, и зачака болката. Обърна се настрани и погледна към нещастния си другар. Едрият мъж се облегна на стената. Ризата и якето му бяха подгизнали от кръв. Беше ядосан.
— Кучи син — изсъска той, докато с една ръка разкопчаваше ризата си, а с другата вдигаше пистолета. Стреля още два пъти, отронвайки парчета мазилка от отсрещната стена. — Всичко да върви по дяволите. — Погледна раната на гърдите си, после Йоанис и поклати глава. — Шибани свещеници.
Йоанис посегна да стисне ръката му утешително, но болката го спря. Тялото на мъжа се разтресе и очите му замряха, приковани в някаква далечна точка. Пистолетът падна от ръката му.
— Проклет свещеник! — прошепна той за последно и замря.
Отново настъпи тишина. От диафрагмата на Йоанис се беше надигнало кълбо от болка, което се разпростря по цялото му тяло, и той с мъка удържаше на агонията, дишайки плитко и накъсано. Изпитанието винаги беше по-трудно, отколкото се очакваше, напомни си той, но беше трудно да задържи на тази мисъл. Успя да хване за глезена мъжа, чиято смърт беше причинил. Господи, успокой душата на твоя раб… Не знаеше името на мъжа, нито дали е християнин, но на небето щяха да се справят с това. Прекалено измъчен, за да се обвинява или да скърби, той отново се съсредоточи върху мисията си. Всичко беше станало с определена причина. Раната замести тревогата му с пречистваща болка и нямаше да му позволи да избяга. Бавно и с мъка Йоанис се изправи на лакти и повлече измъченото си тяло обратно към кухнята.