Мирисът на газ беше силен, не колкото му се искаше, но все пак той лежеше на пода. До печката имаше шкаф с чекмеджета и той пропълзя към него, забелязвайки кървавата следа, която оставяше зад себе си. Изкашля се и усети вкус на желязо. Крайниците му тежаха, но той отвори чекмеджетата, търсейки нещо. Нямаше много време. Мъжът, който го беше застрелял, навярно беше същият, с когото се беше сблъскал брадатият в задния коридор. Те се бяха дебнали из къщата и слабият беше спечелил заради намесата на Йоанис. Сега той щеше да се върне и да открие окървавения свещеник проснат тук. Добре, но нека Йоанис първо намери онова, което търси.
— Отче, прости ми — обади се лукав глас от задния коридор. — Не биваше да стоиш толкова близо до него. Беше случайност.
Няма случайности, помисли си Йоанис, най-после открил познатата картонена кутия. Изпълни го спокойствие и еуфория от възможността, която му се предлагаше. Концентрацията на газ беше толкова голяма, че едва успяваше да се задържи в съзнание.
— Изпитвам голямо уважение към свещениците — продължи мъжът, този път по-отблизо. — Чичо ми… — В този миг навъсеният тип усети мириса и изтича до печката.
Йоанис видя русата коса и тясното лице, точно когато студените сини очи го забелязаха, легнал в нишата. Ръката на мъжа изключваше първия котлон и очите му се разшириха, когато видяха какво държи свещеникът.
— Недей — прошепна холандецът.
— Прощавам ти — каза Йоанис и запали клечката.
26.
Приглушеният взрив стигна до Матю през студените плочки на пода на банята. Лежеше там с подгизнала от кръв хавлия, увита около дясната ръка; лицето и вратът му бяха покрити с мазна пот, краката му трепереха неудържимо. Не знаеше дали от страх или от шок. Беше дочул шепот от коридора и на няколко пъти съзря сенки да се движат през процепа под вратата. Щяха да го намерят. Това беше сигурно. Щеше да умре като ранено животно, треперещ на пода. От тази мисъл му призляваше, но досега не беше успял да измисли никакъв план.
Парадоксално, но шумът от експлозията го изпълни със странна надежда. Възможно беше това да е дело на нападателите, но с каква цел, при това на долния етаж? По-вероятно някой друг се беше присъединил към битката или някакво взривно устройство беше избухнало предварително. Не знаеше, но беше почти убеден, че хаосът е в негова полза. Изчака няколко минути какво ще последва. В коридора беше тихо, но до него достигна мирис на дим. Трябваше да излезе.
Внимателно отвори вратата на банята със здравата си ръка. Няколко сантиметра, после още няколко. Все още нищо. Най-накрая изпълзя на колене. Черен дим нахлуваше откъм задното стълбище и се издигаше към тавана, а отдолу се чуваше пукот на пламъци. Да пълзи с ранената ръка му беше трудно, но заради дима трябваше да лежи. Бързо, колкото можеше, Матю стигна до ъгъла и зави по другия коридор, а после се насочи към спалнята на Фотис.
Току до вратата двама старци се биеха на килима. Онзи със сивия костюм отгоре сигурно беше Мюлер. Той яростно удряше Фотис по главата, но нямаше достатъчно сила, за да му причини сериозни травми. Валтерът се подаваше изпод леглото. Пистолетът на Мюлер не се виждаше. Матю предположи, че са се срещнали на вратата и са започнали ръкопашен бой, преди някой да успее да стреля. По-скоро усети, отколкото видя, че в стаята има и някой друг, но засега реши да го пренебрегне.
Като се поизправи, Матю се опита да издърпа Мюлер само с лявата си ръка, но главата му се замая и отново се отпусна на колене. Старците не му обръщаха внимание. Фотис ухапа ръката на Мюлер и германецът зави от болка. После с всички сили удари гърка по слепоочието и той се отпусна на пода. Германецът се освободи от него и се просна по корем, когато Матю го удари в брадата. Под тавана се беше събрал дим и светлината в стаята определено беше намаляла. Дишаше се трудно.
Погледът на Матю се отправи към камината и отново видя третата фигура, обвита в сенки. Обгорелият мъж стоеше до иконата. Бяха двама — той и съсипаната Мария, обгърнати от странно сияние. Същите очи, същите роби, сякаш бяха комплект. Мъжът очевидно беше Йоан Кръстител, третият член на триумвирата, отдясно. Мария бе застанала отляво, а Христос — обектът на тяхното благоговение, стоеше невидим между тях. Разбира се, това не беше реално. Илюзия от дим и светлина, бълнуване на объркан мозък и разстроен дух. Когато се опиташе да се фокусира върху фигурата, тя сякаш ставаше прозрачна. Само когато жадният поглед на Матю се спираше на иконата, образът на мъжа отново ставаше ясен — с големи очи, мрачен, очакващ. Беше време за избор. Мнозина бяха минали през него. Сега тримата мъже в стаята бяха изправени пред същото.