— Е? — прошепна Фотис.
— Вече я няма.
Очите му се затвориха за няколко минути, после отново се взряха в небето.
— Уби ли го?
— Не — отвърна объркан Андреас. — Момичето го уби.
— Момичето? — При други обстоятелства Фотис щеше да се разсмее. Сега силите му стигнаха само за гримаса.
Зад тях се чуваше силен рев, прозорци се пръскаха и от рамките изскачаха огнени езици. Скоро цялата къща щеше да бъде обхваната от огъня. Нямаше да остане нищо, освен вътрешната каменна стена на долния етаж. От мястото си двамата старци чувстваха горещината.
— Убихте и мен — продължи Фотис. — Всички вие. Взехте онова, което ми беше нужно, за да живея. И за какво? За да го изгорите? По-добре да бъде унищожено, отколкото да бъде мое? — В думите му се долавяше горчивина, но почти никакъв гняв. — Вие ме убихте.
Андреас се почувства уморен. Не очакваше покоят и мъдростта да споходят приятеля му дори сега, когато беше толкова близо до края, но все пак това го натъжаваше. Беше просто рисунка, нищо друго. Боя върху дърво, нямаше сърце, нито ангелски дух, нито душа. И той я беше държал и знаеше. Всички те бяха луди.
— Ти умираш отвътре, Фотис. Никой не може да ти помогне.
— Ти можеш. Довърши си работата. Ти ми показа иконата, ти ме накара да я почувствам необходима. А после ми я отне — два пъти. Не разбирам защо толкова се стараеше да ме унищожиш, но поне ме довърши.
Андреас погледна към двамата млади. Ана се опитваше да превърже ръката на Матю с шала си.
— Отпрати ги — прошепна Фотис, — за да не видят. После хвърли тялото ми в къщата. Не съм достатъчно смел, за да го направя сам, Андреу. Трябва да ми помогнеш.
— Не.
— Ами ако ти кажа, че аз убих онова копеле, брат ти.
— Няма да ти повярвам.
— Добре де, оставих го да умре. Бях в криптата и чаках дебелия Маврудас.
— Но той е излязъл през пламъците. Значи планът е бил твой.
— Ти го знаеше и преди.
— Включително изгарянето на църквата.
— Не, това беше идея на Маврудас.
— Но ти си се съгласил. Иначе не би очаквал да избяга през криптата.
— Добре де, аз изгорих църквата на брат ти. Гледах как слиза по стълбите и пада в краката ми, целия в кръв. Но не направих нищо. Оставих го да умре. Как един брат би отмъстил за това?
— Нищо не си можел да направиш. Раните му бяха много тежки. Било е ужасно да го оставиш така, но ти не си го убил. Греховете ти са достатъчно тежки, за да си приписваш и други.
— Андреу — гласът на Фотис стана умолителен, — смъртта от рак е ужасна. А и сънувам кошмари. Боя се да направя каквото трябва. Трябва да ми помогнеш.
Нищо, което Андреас бе научил току-що, не го беше изненадало, но се чувстваше засегнат. Не беше искал да е истина, но беше го заровил дълбоко в сърцето си, съсредоточен върху преследването на Мюлер, за да забрави истината. Връзката му с Фотис не можеше да издържи на тези разкрития. Той вече беше изгубил приятеля си. И не можеше да си представи по-тежка присъда от онази, която природата вече беше произнесла. Нямаше нужда да прави нищо.
— Ще те накажа за Михалис — каза той, стискайки за последен път рамото на стария си приятел, докато се изправяше на крака, — като те оставя да живееш.
Андреас се отправи към младите; не му се искаше да нарушава уединението им, но имаше нужда да поговори с тях. В далечината вече се чуваше вой на сирени. Внезапно се сети за един фрагмент от съня си или от спомените си. Нещо, за което не беше мислил повече от петдесет години. Видя иконата близо до Коста, процепът между двете дъски, отворен с някакъв инструмент. А след като беше застрелял младежа, бе видял малките парченца върху масата, тънки като хартия ивици бежово платно. Сетил се беше, че Коста беше погълнал едно от тях с виното си. Последното причастие. Трябваше да каже някой ден на Матю. А може би не трябваше.