Най-долните стъпала бяха много износени и полирани от хилядите стъпки, преминали през тях. Това беше старата църква. Отец Исидорос се движеше бавно, осветявайки определени места. Матю усещаше как помещението го притиска с ниския таван и тесните си коридори. Колко много история беше наблъскана тук. Виждаха се по-малко кости, отколкото беше очаквал. Отделенията на костницата бяха затворени, а може би някои са били преместени. Дали изобщо вече я използваха? В другия край на помещението свещеникът спря и погледна към Матю.
— На това място е вашето семейство.
Младежът погледна към рафтовете, но там почти нямаше кости, а онези, които видя, приличаха на всички останали. В смъртта всички бяха равни. И все пак тези жълти отломки бяха на неговите прадеди, може би на хора, които дядо му беше познавал.
— Там — продължи Исидорос, сочейки към земята — е загинал прачичо ви Михалис.
Матю коленичи и докосна прашния под, сякаш очакваше да усети топлина на мястото, където бе лежало тялото. Нищо. Ако бе усетил нечие присъствие тук, то не беше на някакво конкретно място, а навсякъде, просмукано в самия въздух. Въпреки това остана коленичил дълги минути и накрая свещеникът го остави сам. Молитвите не му се удаваха по-лесно от преди, а и му се струваха не толкова необходими. Нямаше какво да пита, трябваше само да свърши нещо.
Извади от джоба си гладката нефритена броеница, прекарала толкова много часове в ръцете на кръстника му. Какви ли тревоги бяха поели зърната й, какви тайни? Каква ли утеха щяха да донесат на човека, прокълнат от собствената си съвест, преди смъртта да го отнесе? Какво беше животът на един свещеник върху везните с греховете на Фотис? Михалис или му беше простил, или не през последните си минути и Матю не можеше да промени нищо. Той въздъхна. Подобна мимолетна вяра изобщо не беше вяра. Стисна мънистата и се замисли за дядо си. Заради Андреас? Можеше ли да е заради него? Но не, старецът не би оценил подобен жест.
Тогава може би беше спомен. Като цветя върху гроб. Това беше по-правдоподобно. В тъмнината, без фенера на свещеника, Матю постави броеницата върху каменния под и се изправи. Главата му леко се замая и той се облегна на рафтовете с кости, за да запази равновесие. Въздухът тук беше твърде недостатъчно за живите; те не биваше да остават дълго. Тръгна обратно към изхода, оглеждайки помещението още веднъж, запечатвайки го в ума си. Чудеше се дали ще се върне, или това е последният път, когато някой от семейство Спиридис посещава това фамилно място. Имаше ли значение, че връзката ще изчезне с него? Едва ли мъртвите ги беше грижа.
Свещеникът го чакаше до стълбите и двамата тръгнаха нагоре. След криптата църквата порази Матю с новия си вид. Света Богородица никога не би могла да се върне тук; нямаше да подхожда на това място. Мисълта за унищожената икона отвори онази тъмна, болезнена рана в душата му, както беше ставало стотици пъти през последните три месеца. Но всеки път болеше по-малко. Дълбокото дишане му помогна да дойде на себе си. Той извърна глава от свещеника. Дълго време щеше да скърби за загубата й, може би през остатъка от живота си, но вероятно отец Йоанис беше прав. Може би в един покварен свят нямаше място за такава свята творба. Освен манастир. Да, това беше отговорът. В Метеора, на връх Атос, в „Света Катерина“ в Синай. Светът още не знаеше какви съкровища са скрити на тези места. Там Света Богородица от Катарини щеше да бъде в безопасност. Защо с Йоанис не се бяха сетили за това, когато решаваха съдбата й? Но сега това нямаше значение.
Следобедното слънце се бе скрило наполовина зад планината, когато излязоха на двора, и Матю почувства хладния полъх на бързо нахлуващия здрач, както е типично по тези места. Ана му беше дала номера на хотела си в Рим. Не очакваше да й се обади, дори го бе окуражила да не го прави. Но все пак му го беше дала. Думите бяха несигурни, лъжливи. Но лицето говореше истината. Очите не лъжат, ако знаеш как да четеш в тях. Спомни си лицето й през последния ден, когато се бяха видели. Какво искаше то от него?
Оранжева светлина къпеше върха на далечния хълм, наречен Аделфос5, малкия брат на планината зад него. Би искал да го изкачи с дядо си, но щеше да се наложи да го направи сам. Да открие пещерите, може би да си пусне брада, да си смени името и да заживее там като андарт или луд отшелник. При тази мисъл Матю се усмихна. Щеше да се задоволи само да изкачи хълма, но не днес, не точно сега. Сега трябваше да намери телефон.