В гласа на Елиас се долавяше горчивина. Ако имаше хора и ресурси колкото комунистите, нямаше да му се налага да играе мръсните игрички, измислени от шефовете му.
— Сигурен съм, че това много радва английските ти приятели — презрително изкриви устни свещеникът, — но много обикновени хора измират.
— Това е война, Михалис — и други ще загинат.
— И много от тях още утре, ако не им помогнете. Старците ще се опитат да спасят къщите си.
— Това би било глупаво — отсече Елиас, — но ти май не разбираш. Те ще изгорят селото и селяните, независимо дали се бием с тях, или се крием, но няма да го направят, преди да започнат да се изтеглят от региона. А това време още не е настъпило.
— Англичаните ли ти го казаха?
— Така действат те. Междувременно ние не сме провеждали акции наблизо. Нямат причина да горят селото, иначе отдавна щяха да са го направили.
Те впиха погледи един в друг на светлината на фенера — двама млади мъже, още ненавършили двадесет и пет, принудени да играят роли, подходящи за далеч по-опитни от тях хора. Михалис се беше върнал от семинарията преди три години, дни преди идването на германците, за да помага на болния отец Пантелис. Шест месеца по-късно погреба стария свещеник и пое задълженията му. Войната пречеше на местния епископ да назначи нов свещеник и Михалис, отраснал в село Катарини, стана негов духовен пастир на двадесет и една годишна възраст. Когато войната избухна, Елиас беше във военната академия. Беше мерач в артилерията, докато армията следваше италианците, но се върна в Атина, когато германците започнаха „Марита“ — светкавична операция, при която обградиха и разбиха гръцката армия за броени дни. Когато правителството си събра багажа и отплава за Крит, той препусна на север, за да помогне за организирането на съпротивата сред хълмовете. „Старците са слаби — беше му казала баба му, преди да напусне Атина, — а всички здрави мъже са мъртви.“
— Хората долу гладуват — настоя свещеникът.
— Знам и това.
— Разбира се, че го знаеш — твоите хора им взимат всичко. Селяните ви дават храната и синовете си, жертват живота си за вас. Какво сте готови да направите вие за тях?
— Да не пропиляваме саможертвата им.
— Значи нищо.
— Имам само двадесет души.
— Къде са останалите? Всяко момче от четирите села наоколо се присъедини към теб, макар и само за да не гладува. Би трябвало да имаш два пъти повече хора.
— На акция са.
— Без теб?
— Кой ти каза, че германците ще изгорят селото?
Свещеникът поклати глава с отвращение.
— Искаш само да разбереш името. Ако греши, ще го застреляш като провокатор. Ако е прав, ще го разстреляш като съучастник. И в двата случая няма да предприемеш нищо.
Фактът, че истината беше още по-ужасяваща, отколкото обвиненията на свещеника, не попречи на думите да го ужилят. Преди Елиас да оглави тази група от андарти1 — пъстра сбирщина от републикански и роялистки настроени селяни и бивши войници, — те бяха прекарали повече време в битка с местните партизани комунисти, отколкото всяка група поотделно с германците. Британските командоси трябваше да помирят враждуващите отряди и да насочат действията им в правилната посока. Въпреки дълбоко вроденото си подозрение към чужденците и срама, че се налага да получава команди от тях, Елиас трябваше да признае, че е научил много от англичаните. Как да поставя експлозиви. Как да убива тихо. Как да работи рамо до рамо с хора, които утре могат да станат негови врагове. Може би бе научил някои уроци прекалено добре. Беше видял колко по-силни и по-добре организирани бяха комунистите; как италианците се бяха предали, и разбираше, че е въпрос на време германците да се изтеглят. Вече не можеше да пренебрегва предупрежденията на шефовете си къде се крие дългосрочната заплаха за страната. Оттук и неприятното увъртане тази вечер.
— Капитане! — долетя гласът на Коста откъм входа на пещерата с тон, който призоваваше за внимание. Елиас, Михалис и още няколко души тръгнаха в мрака, грабвайки по пътя старите си пушки. — Лефтерис е видял нещо горе.
Входът на пещерата беше закрит от малка кедрова горичка, но от скалния корниз над него се виждаше цялата долина. Когато излязоха, Лефтерис сграбчи ръкава на капитана и посочи към ниския хълм на около километър от тях. Елиас видя тъмния силует на камбанарията на фона на лилавото небе, а после странното, многоцветно потрепване на светлини под нея. Пламъци, сякаш гледани през розово стъкло. Нещо не беше наред.