— Спиро, иди и виж дали входът към криптата е чист.
Старият андарт тихо се отдалечи.
Сега немският офицер — определено беше Мюлер или Принца, както го наричаха — се насочи към южната страна на църквата и повечето войници го последваха. Коста и капитанът се спогледаха, но младежът бързо отмести поглед. Беше ли засрамен от командира си, от онова, което сам знаеше? Коста беше единственият, освен Змията и Мюлер, който беше в течение на плана на капитана, и бе предавал съобщения между тях, когато Елиас имаше друга работа. Щеше ли да се окаже тази тайна прекалено тежка за него?
От подножието на хълма зад тях се чу шум от чупене на клонки и двамата партизани подготвиха пушките си за стрелба.
— Чакайте — каза капитанът.
Между дърветата се появи Михалис и бързо заизкачва склона, следван от Лефтерис. Коста се спусна към тях и събори свещеника на земята.
— Съжалявам — прошепна Лефтерис, без да смее да погледне капитана в очите. — Каза, че ако не го пусна, ще ме анатемоса.
Елиас не загуби време да го мъмри, а погледна сурово свещеника.
— Да го заплашиш с анатема, ако не те послуша. Изненадваш ме, отче.
— Братко, пусни ме да вляза в църквата.
— Виждаш ли тези войници?
— Те няма да ме застрелят.
— Пожарът е отпред, не можеш да влезеш.
— Тогава нека опитаме през криптата.
Сякаш в отговор, Спиро се появи зад гърба на капитана.
— Не можем да минем през криптата. Има твърде много германци.
— Тогава ще опитаме отзад — настоя Михалис. — Там има дървета, никой няма да ни види.
Мъжете отново ставаха нетърпеливи и капитанът нямаше как да не предприеме нещо. Не можеше да се довери нито на свещеника, нито на някой друг.
— Вървете отляво и зад мен, разбрахте ли?
— Да.
Те се промъкнаха между дърветата на север и излязоха зад старата каменна постройка, където се намираше входът за помещенията на свещеника, скрит в сенките. Пожарът беше започнал отпред, но през високите тъмни прозорци виждаха как напредва и беше ясно, че по-голямата част от вътрешността вече беше в пламъци.
— Много е късно — каза скръбно Лефтерис.
— Не. — Свещеникът се опита силом да мине покрай капитана, който го сграбчи.
— Лефтерис е прав.
— Нека поне опитам. Иконата…
— Просто дърво и боя, Михалис. Остави я.
Свещеникът почти допря чело в неговото и прошепна:
— Грешиш. В нея има повече, отколкото мислиш.
— Какво?
— Дори да си прав, вярата дарява сила. Богородица е лекувала болните тук столетия наред и е всичко за тези хора.
Капитанът не успя да намери отговор веднага. Винаги беше смятал култа към иконата за бабини деветини. Баща му беше презирал това преклонение, както презираше по принцип религията — която младите хора от местните села скоро със сигурност щяха да започнат да отхвърлят или пренебрегват. Елиас не беше комунист, но бе пътувал по света и бе видял как науката побеждава суеверието, а преклонението пред Божията майка не ръководеше човешките действия. В Атина беше усетил вкуса на този свят, но може би беше останал в него твърде дълго. Или пък бе сгрешил, като се върна тук. Младите му бойци вярваха на свещениците по-малко и от него, но в мигове на страх се обръщаха не един към друг, както братята им комунисти, а към Бога и Всеопрощаващата Богородица. Как бе станало това? Ако свещениците и бабите нямаха влияние над тях, откъде бе дошла тази вяра? Къде я беше открил Михалис, чийто собствен баща беше пълен безбожник? И как би могъл Елиас да се изправи срещу подобна вяра, след като веднъж бе приел злото?
— Чуйте ме…
Не знаеше какво да каже. Думите му щяха да останат недовършени, но в този момент капитанът забеляза от другата страна на църквата няколко сенки, които се движеха между гробовете. Мюлер и войниците му търсеха задния вход. Вървяха по обиколния път, но след секунди щяха да налетят на партизаните. Загледан в тях, Елиас за миг отпусна хватката си. Беше достатъчно — свещеникът се измъкна от ръцете му, прескочи разрушената стена и хукна нагоре по склона към тъмния вход. Капитанът замръзна, неспособен да извика след него. Германците очевидно разпознаха черното расо и не стреляха, но един от тях се затича, за да пресрещне свещеника.
— Halt, halt!2
Отляво на капитана гръмна пушка — старата манлихера на Спиро. Войникът се олюля и падна на земята. Миг по-късно от отсреща също прозвучаха изстрели и откъртиха парченца от каменната стена. Партизаните се приведоха, докато германците търсеха прикритие. Михалис се спъна в падналия войник, но успя да запази равновесие и изчезна във входа.