Книгите. Вече не виждаше достатъчно добре, за да чете, дори и изданията с едър шрифт. Понякога внучката му четеше, главно поезия. Четеше доста превзето, но той търпеше, за да слуша красивия й глас, за да я чува изобщо. Напоследък всичко, което долавяше, беше разсеяността в тона й, моментното колебание, когато я помолеше да му прочете един или друг пасаж, затова й бе казал да престане. Тя възрази, но той усети, че е облекчен. Така или иначе, вече рядко я виждаше. Нещо се беше променило и тя не се държеше с него както някога. Сестрата четеше ужасно, само Библията я вдъхновяваше. Опита се да слуша записи на книги, но те бяха кошмарни — отвратителни актьорски интерпретации на текста, които изобщо не можеше да схване. И така се бе простил с книгите. Това бе най-тежкият удар след смъртта на сина му, убийствен удар. А момичето се чудеше защо се е вкопчил в мисълта за смъртта. Какво друго му оставаше?
Той натисна бутона отново, но жената внезапно се озова пред него, препречвайки светлината от прозореца, със скрито в сянката лице. Мислеше се за много хитра.
— Ето ме, господин Кеслер.
— Виждам. — Откога ли стоеше там и разгадаваше мислите по израза на лицето му? Или по-лошо, четеше по устните му? Беше придобил навика да мърмори под нос размишленията си или поне така му бяха казали няколко души.
— Искате ли нещо за ядене? Днес нищо не сте хапнали.
Винаги ядене. Разбираше, че без напомнянето й щеше да пренебрегне тази важна дейност, но му беше неприятно да му натякват. Трябваше да овладее разговора, иначе щеше да бъде подложен на безкрайна поредица от назидания за диетата, храносмилането и хигиената си. Но не можеше да си спомни името й.
— Да кажа ли на Андре да ви приготви нещо? Овесена каша или сандвич?
— Даяна. — Да, това беше. Като богинята ловджийка и мъртвата принцеса. Трябваше да използва името й, когато мислеше за нея, а не да я нарича с удобното „сестра“. — Даяна, искам да отида в параклиса.
Чу я, че въздъхна, но не й обърна внимание. Манипулациите й не му действаха; знаеше какво иска. Размисъл, а не храна. По дяволите, та тази жена работеше за него! Той седна в инвалидната количка, без да повтаря молбата си, за да не издаде отчаянието си. Тя застана зад него и го забута. Теоретично можеше да отиде и сам. Инвалидната количка беше с мотор, а още преди години беше поръчал да му монтират асансьор — след като падна по тясното стълбище. Но с отслабването на зрението му и най-обикновените мебели го плашеха; ужасяваше се да не получи удар в асансьора, да не може да повика помощ и да умре сам във вертикалния механичен ковчег. Можеше да не го намерят часове наред.
Вратата на асансьора се затвори и Кеслер стисна облегалките, докато слизаха надолу. Не харесваше това приспособление, но то му позволяваше да се движи по-свободно из дома си, вместо да се превърне в затворник на един етаж с всички произтичащи последствия за ума и духа му. Честно казано, повечето дни дори не му се искаше да стане от леглото, но нещо винаги го караше да се движи, да обхожда определена територия, да подиша чист въздух. Понякога дори излизаше в парка, ако успееше да убеди момичето — не, използвай името й. Кристиана. Крис за съучениците си — какво безлично американско име — Ана за него. Преди Ричард да умре, двамата с нея бяха много близки. Посещаваше го често, придружаваше го на всекидневните му разходки — чест, която не беше оказал на никого преди нея. Ходеха във всички музеи и галерии, разговаряха за изкуство. Немски експресионизъм, сюрреализъм. Беше изпълнена с любопитство към всичко.
После във вестниците се появиха истории за мръсни сделки през войната. Името му не се споменаваше, разбира се, но това на банката му фигурираше, а той заемаше твърде висок пост в нея. В семейството витаеха неудобни въпроси, рядко ги изказваха на глас, но те винаги присъстваха. А след това дойде първото му сериозно заболяване и смъртта на сина му. После майката на Ана й забрани да го посещава. Никой не му го каза, но той знаеше, че трябва да е било така. Съпругата на Ричард го мразеше и го винеше за смъртта на сина му, както и самият той се обвиняваше. След като завърши училище, Ана отново го потърси и те прекараха няколко чудесни години. Тя го придружи в последното му пътуване до Лондон, където я запозна с търговци и собственици на галерии, купи картини за нарастващата й колекция. Някъде между първия му удар и нейния кратък нещастен брак Ана започна да го посещава по-рядко. За това имаше много възможни причини, но той подозираше, че постепенно се е отегчила от мрачните му настроения, от крехкостта на ума и тялото му. Но със сигурност не се бе уморила от парите му. Това беше единственото, с което още я привличаше.