Той се облегна на стола и се замисли. Горчиво съжаляваше, че доброто възпитание му пречи да прерови чекмеджетата и да прочете кореспонденцията на отсъстващия частен детектив. В този момент на вратата се почука и в помещението влезе девойка, при вида на която Джеф изпита усещането, че едно от кексчетата на мама Болсъм го е ударило по челото.
— Господин Ейдър? — промълви непознатата. Напевният й глас напомни на младежа за звъна на хлопките, окачени на шиите на агънца, които по залез-слънце се прибират от паша.
— Безсъмнено — отвърна той, реагирайки спонтанно, както му беше обичай. По-късно щеше да мисли за последствията от това, че се е представил за човека, когото младата дама търсеше.
Наистина преди малко бе дал тържествена клетва да се промени и да се отнася студено и с пренебрежение към всички девойки, но обещанието не се отнасяше за извънредни случаи като този.
Шеста глава
За миг настъпи мълчание. Джеф беше прекалено зает с оценяването на многобройните прелести на посетителката, които временно го бяха лишили от дар-слово. В съзнанието му се вихреха несвързани възприятия, а на повърхността като яйчена черупка, попаднала във водовъртеж, непрекъснато изплуваше една-едничка ясна мисъл — че ако всички клиентки на частните детективи са като тази девойка, той отдавна е трябвало да стане колега на Шерлок Холмс.
В интерес на истината трябва да отбележим, че в момента всяка жена, която не прилича на Мъртъл Шусмит, щеше да му се стори привлекателна (а Ан Бенедик беше пълна противоположност на доскорошната му годеница), но нещата не бяха толкова прости. Нещо у непознатата млада жена сякаш докосна най-нежните струни в гърдите му и по ехтящите коридори на душата му се проточиха процесии със запалени факли, а в съзнанието му отекна празничен камбанен звън. Каза си, че може би, когато за пръв път е зърнал Жулиета, Ромео е изпитал подобно, макар и не толкова завладяващо чувство.
Реакцията на Ан не бе така възторжена, но отношението й към младия мъж определено беше благосклонно. След като беше прекосила тъмния вътрешен двор и се бе изкачила по мръсното стълбище на Холси Билдингс, тя очакваше частният детектив да бъде неугледен и зле облечен тип — всъщност представата й почти се покриваше с образа на Чимп Туист, който по една случайност не я посрещна в мрачната кантора. Ето защо беше приятно изненадана, като видя седналия зад бюрото спретнат младеж. Стори й се много симпатичен, освен това имаше усещането, че го е виждала и преди.
— Добър ден — произнесе с мелодичния си глас и Джеф с усилие се взе в ръце. В душата му още бушуваха бурни чувства, но вцепеняващото замайване беше преминало.
— Добър ден — отвърна. — Заповядайте, седнете. — Грабна най-близкия стол и затърка седалката с ръкава си, както би сторил знаменитият му колега по перо сър Уолтър Роли, ако беше на неговото място. Мислено проклинаше чистачката на господин Шерингам Ейдър, която явно смяташе, че бърсането на прах е под достойнството й. — Извинете, бая прах се е насъбрала.
— Наистина е прашничко — отбеляза посетителката.
— Често ми се налага да пътувам във връзка с разследването на важни криминални случаи и по време на отсъствието ми персоналът, отговарящ за почистването, не си дава много труд.
— Може би чистачките са чували колко важно за едно разследване е да не се докосва нищо, за да не се унищожат важни улики — предположи девойката.
— Твърде е вероятно. Все пак ми се струва, че наоколо има прекалено много кексчета. Не виждам причина да се въргалят по пода.
— Според мен придават домашен уют.
— Тъй ли? Хм, май имате право — наистина разкрасяват канцеларията. Готово — добави Джеф и огледа почистения стол. — Вече спокойно можете да седнете.
— Благодаря. Не е зле да избършете още един стол — чичо ми ще се появи всеки момент. Изкачваше се по стълбите след мен, но сигурно вниманието му е било привлечено от някаква миризма. Възрастният господин е много любопитен.
В този момент се дочуха тежки стъпки, които отекваха по каменните стъпала, като че цирков слон, обут със сабо, се изкачваше към третия етаж. Докато Джеф отстраняваше алувиалните наноси върху седалката на втори стол, запъхтеният роднина на красивата млада жена застана на прага.
— Влез, скъпи мой — подкани го тя. — Тъкмо започвахме да се питаме дали не си се загубил. Запознайте се — господин Ейдър, това е чичо ми лорд Уфнам.
Всеки, който чуеше как чичото трополи по стъпалата, би се досетил, че възрастният джентълмен е с внушителни размери. Приличаше на круша — раменете му бяха сравнително тесни, надолу тялото му все повече се разширяваше. Обувките му бяха с размерите на калъфи за цигулки. Над обширните степи на туловището му се мъдреше голямата му яйцевидна глава, а плешивото му теме се издигаше като горд планински връх, в подножието на който стърчаха туфи побеляла коса. Светлосините очи, които надничаха изпод рошавите му вежди, изглеждаха странно неподвижни.