— Здравей, младежо — промърмори той. — Как си? Знаеш ли, мила моя, току-що проведох крайно интересен разговор с един полицай. Направи ми впечатление, че си прилича като две капки вода с оня служител на закона, който в нощта на гребната регата през 1909 година ме тикна в ареста на полицейското управление, намиращо се на Вайн Стрийт, затова го спрях и се поинтересувах как ще обясни необичайната прилика. Представи си — той се оказа син на онзи полицай. На това се казва здрава връзка между поколенията, нали? — Млъкна, за да си поеме дъх, и изцъклените му очи се спряха върху Джеф, при което последният се почувства така, сякаш бе осветен от лъча на прожектор. — А ти, младежо, бил ли си на Вайн Стрийт?
Джеф промърмори, че не му се е случвало.
— Това е най-свестният полицейски участък в Лондон — отбеляза чичото.
След като изрече похвалните слова, той тежко се отпусна на стола и се оттегли във вътрешния си мир. Джеф се обърна към девойката, за да разбере какво я води в кантората на Шерингам Ейдър, и срещна изпитателния й поглед.
— Не мога да се отърва от усещането, че вече сме се срещали, господин Ейдър.
— Така ли? Много интересно. Питам се къде ли може да са се пресекли пътищата ни. Били ли сте… — Той прехапа езика си. Замалко да я попита дали е била в съда, когато се е гледало делото „Пенифадър срещу Тарвин“, но в последния миг осъзна колко глупаво щеше да постъпи. — Били ли сте в Кеймбридж по време на майските празници?
— Не.
— Посещавали ли сте Рим, Неапол, Кан?
— Никога не съм била в Европа. Изглежда, вие сте пътували много повече от мен.
— Професионалните ми задължения го изискват. Обикалям света, разследвайки най-заплетените случаи.
— Завиждам ви. Аз пък съм посещавала само роднини, които живеят в провинцията. Но стига съм ви губила времето с празни приказки — да преминем към целта на посещението ни.
Лорд Уфнам ненадейно излезе от състоянието на летаргия и изявлението му свидетелстваше, че макар тялото му да е било неподвижно, разумът му не е бездействал.
— Хей, младежо — обърна се той към Джеф и отново го прониза със странния си поглед.
— Какво обичате, сър?
— Знаеш ли как се познава температурата навън?
— Ами… като погледнеш термометъра.
— Съществува много по-елементарен начин — в продължение на четиринайсет секунди засичаш колко пъти скакалецът ще потърка криле, после към броя им прибавяш числото четирийсет.
— Така ли? — учтиво попита Джеф и зачака да чуе следващата мъдрост, ала чичото очевидно беше казал последната си дума. С изражението на човек, който затваря вратата на обществена сграда, той стисна устни и се загледа в една точка, а младежът отново насочи вниманието си към Ан:
— Извинете, не чух последните ви думи.
— Възнамерявах да ви разкажа каква е целта на посещението ни, когато негово благородие Уфнам заговори за скакалците. Не му обръщайте внимание, господин Ейдър. Той има навик да излиза от състоянието си на транс и да изтърсва по някоя странна забележка. Погледнете нещата откъм забавната им страна — кажете си, че вече знаете как да определяте температурата навън, и забравете казаното от чичо ми.
— Но защо? Методът изглежда благонадежден, стига да имаш подръка скакалец.
— И да не разполагаш с термометър — добави девойката.
— Което може да се случи, ако се разхождаш из полето. И тъй, какво ви води при мен, госпожице?
— Ще започна с това, че при вас ме изпраща госпожа Уелсли Корк.
— Името ми се струва познато.
— Знаех си, че ще се сетите коя е госпожа Корк.
— Мисля, че въпросната дама се занимава с лов на едър дивеч.
— Именно.
— Ами да, онзи ден видях снимката й във вестника — гледаше на кръв някакъв мъртъв лъв.
— Аз съм нейната секретарка. Казвам се Ан Бенедик. Дамата живее под наем в Шипли Хол — имението на чичо ми в Кент.
— Така ли? Много интересно…
— Тя настоява да наемем детектив, който да живее в имението.
В този момент лорд Уфнам отново излезе от хипнотичното си състояние.
— Откачена дъртачка — заяви, сякаш беше адвокат, изказващ мнението си пред съда, и пак потъна в мълчание.
Джеф окуражително кимна на девойката: