Иконом за един ден

— Какво ще кажеш, миличък?

— А? — стресна се лордът.

— Как мислиш, частният детектив ще ти помогне ли да откриеш диамантите?

— О, да. Помощта му определено ще облекчи положението ми — поне няма да е необходимо да тършувам из стаите на разни непознати, които после се оплакват от мен.

Ан свъси вежди и впери поглед в предното стъкло:

— Дано най-сетне щастието ни се усмихне. Ако отново ударим на камък, ще бъда сломена. Нямаш представа как ми е омръзнало да бъда секретарка на госпожа Корк.

— А ти нямаш представа колко ми е дошло до гуша да се преструвам на иконом.

— Да се надяваме, че господин Ейдър ще ни помогне да си възвърнем семейното богатство. Какво е мнението ти за него?

— Сече му пипето на този младок.

— И на мен ми се стори доста умен.

— На младини бях досущ като него.

— Не думай. Беше ли строен и мускулест?

Лорд Уфнам се позамисли, сетне отвърна:

— Бях як като бик, виж, строен никога не съм бил. Важното е, че бях огън-момче, а нашият нов съюзник също е огън-момче — в него има живец. Пълна противоположност е на опуления смотаняк — бояджия, за когото твоя милост взе че се сгоди.

— Сто пъти съм ти казвала да не наричаш Лайънел „опулен смотаняк“. Освен това той не е бояджия, а декоратор.

— Още по-лошо. Бях потресен до дъното на душата си, когато ти ми съобщи, че възнамеряваш да се омъжиш за него.

— Изобщо не бях изненадана от реакцията ти.

— Спомням си, че възкликнах: „Тъкмо него ли избра? Да му се не види, какво му харесваш на този безмозъчен мазник, на този мустакозасуквач?“

— Драги мой чичо, забелязвам, че за някои неща паметта не ти изневерява. Но сега не е моментът да обсъждаме качествата на Лайънел. Отдавна съм разбрала, че по отношение на него с теб винаги ще имаме разногласия. Радвам се, че одобряваш господин Ейдър. Признавам, че и аз съм възхитена от бързината, с която схвана същността на проблема. Сигурно всички детективи са толкова умни.

Лорд Уфнам изхърка като давещ се плувец, но Ан не се обезпокои — знаеше, че той се киска по този начин.

— Младежът не е никакъв детектив! — отсече чичо Джордж.

— Моля?

— От пръв поглед го разконспирирах.

Тъй като в момента по отсрещното платно не се задаваше кола, девойката си позволи да се обърне и да изгледа спътника си. Забеляза, че очите му започват да се замъгляват — сигурен признак, че той ще изпадне в поредния транс, — затова отново го сръга в ребрата:

— Какви ги бръщолевиш?

— Това е самата истина. Отдалеч подушвам частните детективи — животът ми е отровен от тях. Когато бях млад, ме следваха на глутници. Тези типове са оформени простаци — ще ги познаеш от километър разстояние. Онзи младеж случайно беше там. Спомняш ли си какво му каза, когато влезе в кантората?

— Казах: „Господин Ейдър?“, използвайки въпросителна интонация.

— А той какво отговори?

— Май каза: „Безсъмнено.“

— Още едно потвърждение, че не съм се излъгал. Частният детектив щеше да измрънка: „На вашите услуги, мадам“, щеше да потрива мръсните си ръце и лицемерно да се усмихва като сервитьор. Младежът хилеше ли се угоднически?

— Не, само се взираше в мен.

— Именно. И знаеш ли защо? Защото е бил запленен от красотата ти. Всеки младеж, който те види, на мига загубва ума си. На мен си се метнала — жените винаги са ме намирали неотразим. Навремето това ми създаваше доста неприятности. Запознавам се с някоя дама, проявявам към нея само любезност и не си позволявам волности, но не щеш ли, тя решава да напусне съпруга си заради моя милост. Ето защо бях постоянна жертва на разни частни детективи.

— Забелязвам, че паметта ти изневерява само относно местонахождението на диамантите, а спомените за младежките ти похождения изобщо не са се заличили от съзнанието ти.

— За което горчиво съжалявам. Повярвай, че не ми е приятно да си припомням младежките си лудории — целомъдрено отбеляза лордът.

Ан отново насочи поглед към шосето, замисли се и прехапа долната си устна. Нужно й беше малко време, за да преосмисли фактите в светлината на новите доказателства. Чичо Джордж пък разсъждаваше защо, след като имат на разположение толкова много дървета, птиците кацат по телеграфните жици, които сигурно са неудобни за стъпване. Ето защо и двамата мълчаха, докато наближиха имението.

— Но това е пълно безумие! — възкликна Ан.

— Моля!? — стресна се лордът, тъй като гласът й го беше изтръгнал от задълбочените му размисли.

— Става въпрос за господин Ейдър.

— Какво за него?

— Сигурно не е с всичкия си.

— Защо?

— На един нормален човек не би му хрумнало да устрои подобен маскарад.