— От Чимп е! Настоява утре да се срещнем и чака отговор на адрес: „Холси Билдингс, Мейфеър“.
Подаде телеграмата на съпругата си, която също я прочете и очите й се разшириха от учудване:
— Значи не е напуснал кантората си!
— Така изглежда.
— И не е продал фирмата си на друг детектив!
— Не е.
— Знаех си! — скръцна със зъби госпожа Молой. — През цялото време имах усещането, че оня тип ни баламосва.
Дванайсета глава
Хубавото време се задържа и на другия ден, но — както винаги — лъчите на слънцето не проникваха в задънената уличка „Холси Корт“, която изглеждаше по-неугледна от всякога, а броят на хората, приготвящи варено зеле за обяд, сякаш се беше увеличил.
Семейство Молой се изкачиха по мръсното стълбище до кантората на частния детектив Шерингам Ейдър.
Чимп Туист ги посрещна с тържествуващото изражение на човек, който се готви да съобщи сензационна новина:
— Заповядай, Доли, настани се удобно. Здравей, Соупи. Намери стол и седни. Забелязвам, че и двамата сте тук. Откровено казано, очаквах да видя само Соупи.
На красивото лице на господин Молой се изписа изненада, а съпругата му побърза да обясни:
— Миличък, вчера се оплаках на Чимп, че сваляш онази Корк, и той сигурно е решил, че между нас всичко е свършено. Били сме несправедливи към Соупи, драги ми Чимп. Оказа се, че не е ухажвал госпожата, само се е опитвал да й продаде акции от компанията за добив на петрол.
— Тъй ли? — повдигна вежда господин Туист. — Сигурна ли си? — добави и изгледа стария си познайник с ехидна усмивка, сякаш се възхищаваше от способността му да мами наивни съпруги, поради което Доли се почувства длъжна да защити половинката си:
— Сигурно си мислиш, че ме е преметнал, обаче грешиш. Соупи, кажи му голямата новина.
— Вчера продадох на госпожа Корк пакет акции от „Силвър Ривър“ — гордо обяви господин Молой. — Днес ще ми връчи чека.
— За хиляда лири — не пропусна да подчертае Доли.
— Да, за хиляда лири — повтори съпругът й, като произнасяше с наслада всяка дума.
Чимп Туист потрепна и направи кисела гримаса. Новината, че друг човек, и то неприятен тип като Соупи Молой, когото той ненавиждаше, се е добрал до такава крупна сума, му подейства като силен зъбобол. Само мисълта, че подготвя удар, който ще донесе сума, в сравнение с която хиляда лири ще изглеждат като пари за семки, му помогна да запази самообладание.
— Не е зле — пренебрежително промърмори той, махна с ръка, за да покаже, че такива дребни сделки са под неговото достойнство, и пристъпи към същността на въпроса: — Подозирам, че вчера сте преживели неприятна изненада.
— Сигурно говориш за русолявия младок. „Изненада“ не е точната дума, направо бяхме шашнати! — разпалено възкликна госпожа Молой. — С перца да ни бутнеше някой, щяхме да паднем, когато онзи нахалник се представи като Шерингам Ейдър. Кой е този мошеник?
— Да пукна, ако знам. Известно ми е само, че ми има зъб за нещо — промърмори Чимп и потрепери, като си припомни бомбардировката с неидентифицираните летящи обекти.
— Ако обичаш, бъди по-конкретен — намръщи се Доли, според която такава характеристика отговаряше на поне неколкостотин души в Чикаго и в Лондон, имащи му зъб поради една или друга причина.
Той поклати глава:
— От вчера напразно се мъча да си спомня дали съм имал вземане-даване с него. Но когато някой те обстрелва с твърди предмети, след което запъхтян пристига в кантората ти, за да те довърши, определено добиваш впечатлението, че този някой не храни добри чувства към теб.
Господин Молой вдигна вежди:
— Обстрелва те с предмети ли? Какви по-точно?
— След внимателен оглед установих, че напомнят на камъни. Ако щете, вярвайте, но като го видях да тича нагоре по стълбището, като стрела се шмугнах в шкафа. Докато се спотайвах в скривалището си, чух невероятна история, разказана от някоя си Ан Бенедик.
— Каква история?
— За едни диаманти.
— Престани да увърташ и не ме карай да ти вадя с ченгел думите от устата! Какви диаманти?
— Тъкмо заради тях ви повиках — самодоволно се усмихна дребният човечец. — Понеже сте ми приятели, ще споделя всичко с вас. Слушайте внимателно.
Предупреждението беше излишно — като чуха, че става въпрос за диаманти, посетителите му наостриха уши. Когато Чимп приключи разказа си, очите на Доли блестяха, а Соупи се задъхваше като сенатор, получил астматичен пристъп. Новината, че обитават къща, напомняща на пещерата на Али Баба, в която всеки миг може да се натъкнат на торбичка с диаманти, ги беше разтърсила из основи.