Едва ли има нещо по-трудно от това, да излееш сърцето си пред девойка, която препуска пред теб по коридор. Когато се озоваха пред вратата, облицована със зелено сукно, Джеф едва бе подхванал обясненията си, а в мига, когато нахлуха в стаичката на лорда и го изтръгнаха от каталептичното му състояние, тъкмо бе на път да развие тезата си.
— Чичо Джордж! — възкликна девойката.
— А? — промърмори лордът и полека-лека се върна към действителността. — О, ти ли си? Какво съвпадение — исках да поговоря с теб и с Джеф. Претърсването на езерото отпада. Наистина пуснах кутията във водата, като предварително я омотах със здраво въженце, но сега си спомних, че още на следващия ден я извадих.
— Чичо Джордж, госпожа Корк нареди да не опаковаш багажа на господин Милър.
— А? Да не го опаковам, така ли?
— Да.
— Значи той остава, а?
— Да.
— Чудесно! — възкликна лордът. — Направо супер, както би се изразила госпожа Молой. Разбрах какво се е случило, скъпа Ан. Застъпила си се за него, нали? Браво, момичето ми.
— Не съм се застъпвала за никого! — тросна се девойката и като стрела излетя от стаичката, профучавайки покрай Джеф. Той смаяно примигна и изведнъж се досети с какво тя превъзхожда Мъртъл Шусмит — бе по-бърза на старта.
Пъргавината й направи силно впечатление и на лорд Уфнам. Беше виждал момичета да напускат стаи по този начин само през далечната хиляда и деветстотна година. Замислено кимна и отбеляза:
— Още е бясна.
Джеф настръхна от жаргонния израз, но бе принуден да признае, че той най-точно отразява състоянието на нещата.
— Да, още е бясна — съгласи се неохотно.
— Не й е минало, а?
— Така изглежда.
Лордът отново потъна в размисъл, сетне попита:
— А ти целуна ли я отново?
— Не съм.
— Какво чакаш, настигни я и веднага я целуни!
— Няма!
— Възможно е това да наклони везните в твоя полза, млади ми приятелю.
— Изслушайте ме — търпеливо каза младежът. — Вече ви споменах, че тя отказва да разговаря с мен. Сам видяхте, че бяга от мен като дявол от тамян. При тези обстоятелства не съм в състояние да последвам съвета ви.
— Ясно. Иска ти се тя да миряса, така ли?
— Точно така.
— Винаги ли е толкова пъргава?
— Понякога дори още повече.
Възрастният джентълмен отново се замисли. След продължително мълчание изтърси нещо, което, макар и да не беше свързано с темата на разговора, бе изключително интересно:
— Знаеш ли, че мравките бягат по-бързо, когато времето е топло?
— Мравките ли?
— Именно. При хубаво време тичат по-бързо.
Джеф хвърли убийствен поглед по посока на лорд Уфнам и промълви:
— Прекрасна новина. Благодаря, че ми я съобщихте. А сега предлагам отново да поговорим за племенницата ви.
— Интересуваш се какво да предприемеш спрямо нея, така ли?
— Да. Струва ми се, че попаднах в задънена улица и ви моля за съвет как да изляза.
— Ндаа, труден въпрос. Какво се случи, когато преди малко хукна след нея?
— Открих я във всекидневната и се опитах да поведа разговор, но тя се престори, че не ме забелязва и продължи да свири на пианото.
— Не думай! Иди ги разбери тези момичета — понякога са много странни.
— Вярно е.
— Познавах едно момиче…
Джеф вдигна ръка:
— Не сега, ако обичате.
— Моля?
— Да отложим спомените за по-късно, съгласен ли сте?
— Исках само да кажа…
— Зная, но моля ви, спестете ми подробностите.
— Когато онази моя позната побеснееше, свиреше на тромбон — изтърси лордът и потъна в мълчание.
Джеф вече знаеше, че щом наставникът му се умълчи, значи размишлява. Реши да стимулира мисловния му процес, извади табакерата си и му предложи цигара. Лорд Уфнам поклати глава:
— Благодаря, но вече не пуша. Отдавна отказах тютюна.
— Защо, да не сте открили, че пречи на растежа ви?
— Нищо подобно. Една вечер приятел, гостуващ в Шипли Хол, ми отправи предизвикателство, като заяви, че нямам воля да се откажа от пушенето. Тъкмо се бяхме разположили удобно в кабинета ми, но аз угасих лулата, която с наслада пушех, прибрах я в шкафа заедно с кутията първокачествен тютюн, която току-що бях наченал, и превъртях ключа. Оттогава не съм запалил нито лула, нито цигара.
— Това показва, че имате силна воля.
— Вярно е.
— Навярно приятелят ви се е почувствал много глупаво.
— Тъй беше, момчето ми — съгласи се лордът. — Дааа, тъй си беше…
Изглеждаше така, сякаш отново ще изпадне в транс, но в мига, когато очите му започнаха да се замъгляват, той стреснато подскочи и извика:
— Да му се не види! Джеф!
— Тук съм, милорд.
— Чуй какво ще ти кажа! — възкликна възрастният господин. Приличаше на пророчица, която всеки миг ще съобщи някакво разтърсващо предсказание — очевидно нещо бе задвижило на бързи обороти сивото му вещество. — Стигнахме до края на дългия път, момчето ми!