— Не разбирам…
— Веднага ще ти обясня. Като заговорих за тютюн, си спомних, че скрих диамантите на дъното на кутията с тютюна.
— Не може да бъде!
— Вярно е. Няма начин да греша. Всичко изплува пред очите ми, сякаш се е случило вчера.
Джеф скочи на крака. Когато човек чуе радостна новина, не го сдържа на едно място.
— Сигурен ли сте? — попита възбудено.
— Абсолютно! Пъхнах пакетчето с диамантите под проклетия тютюн!
— Браво на вас, че се сетихте.
— Никога не съм се съмнявал, че рано или късно ще си спомня къде съм скрил скъпоценностите!
— След вечеря ще отидем да ги вземем.
— Трябва да бъдем нащрек. Онази Корк все влиза и излиза от кабинета.
— Разбрах, че тази вечер свиква обитателите на Шипли Хол във всекидневната, където ще изнесе лекция за нравите на угубийците.
— Да, зная.
— Теренът ще бъде чист.
— Надявам се.
— И дете ще може да вземе кутията с диамантите.
— Точно така — и десетгодишен малчуган би се справил.
— Дори шестгодишен.
— Четиригодишен! — гръмогласно възкликна лордът, заразен от ентусиазма на младия си приятел. — Фасулска работа, която може да свърши и невръстно дете, стига да е проходило и да може да отключи вратата.
— Имате ли ключ от кабинета?
— Разбира се.
Джеф изпита усещането, че светът около него става все по-красив и светъл.
— В цялата история има още нещо обнадеждаващо — промърмори. — Като вземем диамантите, Ан толкова ще се зарадва, че ще престане да се държи като монах, който е дал обет за мълчание и като професионална спринтьорка.
— Мислиш, че ядът ще й мине, така ли?
— Точно така. Смятам, че веднъж завинаги ще миряса.
— Имаш право, Джеф. Няма начин да не миряса. Три пъти „ура“ за нашето откритие.
На врата се почука и в стаичката влезе Доли Молой.
— Здравей, младежо — подхвърли небрежно, после с усмивка се обърна към лорда: — Здравей, татенце. Останала ли ти е глътчица портвайн за една прежадняла дама?
— Разбира се, разбира се, разбира се — засия той. — Седни, скъпа госпожо, и дай почивка на краката си… — Изкиска се и обясни на Джеф: — И този израз съм го научил от нея. — Забеляза, че младежът е станал, и добави: — Отиваш ли си?
— Да — отвърна Джеф и многозначително изгледа настойника си, сякаш го предупреждаваше: „Внимавай, не се издавай!“.
Лордът му отговори с поглед, който казваше: „Гроб съм!“.
Двайсет и пета глава
Соупи Молой неохотно отказа на съпругата си да я придружи до стаичката на лорд Кейкбред, за да се подкрепят с глътка портвайн преди вечеря. Изобщо не беше въздържател, но знаеше, че алкохолът води до напълняване, а той се гордееше с фигурата си. След като остана сам в стаята, побърза да се настани на креслото, вдигна крака на перваза на прозореца и запали ароматна пура.
Откъм градината, обгърната в мрак, долиташе ветрец, който галеше високото му чело, въздухът беше изпълнен с ароматите на пролетта. Соупи щеше да се чувства на седмото небе, ако идилията му не беше нарушена от Чимп Туист, който му натрапи компанията си, въпреки че вече разполагаше със собствена стая.
Благодарение на дипломатичните ходове на господин Молой различията между съдружниците, възникнали след импулсивните действия на Доли, бяха загладени, но очевидно заглаждането не е било достатъчно. Поведението на Чимп недвусмислено говореше, че не се е примирил с измяната. Още щом влезе в стаята на семейство Молой, той, сякаш бе от онези така презирани от лорд Уфнам герои на Шекспир, шепнешком подхвана монолог за долните предатели, с които дори чакалите не биха желали да общуват. Не цитираше имена, но Соупи веднага се досети кого визира неканеният гост и внезапно установи, че пурата е загубила свойството да успокоява опънатите му нерви.
Изпита неописуемо облекчение, когато вратата се отвори и Доли нахлу в стаята. Цялата сияеше, живите й очи възбудено проблесваха, което наведе Соупи на мисълта, че портвайна на стария Кейкбред сигурно си го бива, щом за толкова кратко време е подобрил настроението на любимата му съпруга. За миг съжали, че така лекомислено бе отказал предложението да участва в тайната алкохолна оргия.
— Изглеждаш въодушевена, миличка — отбеляза кисело.
Мнението му се подкрепяше и от Чимп Туист, който прекъсна монолога си и с неприязън се втренчи в Доли. Призляваше му, като гледаше щастието, изписано на лицето на жената, чиито машинации му бяха причинили толкова страдания. Предпочиташе изобщо да не вижда Доли, но ако визуалният контакт с нея бе неизбежен, жадуваше да я наблюдава, когато тя се гърчи от жесток зъбобол или пък току-що е била прегазена от камион.