Като го зърна, първата реакция на госпожа Молой бе като на съпруга й — помисли си, че присъствието му е крайно нежелателно. Копнееше да съобщи голямата новина, предназначена обаче само за слуха на Соупи. Ала след миг й хрумна, че в плана, който се бе зародил в съзнанието й по пътя от обиталището на лорд Уфнам до стаята й, има роля и за господин Туист, ето защо потисна импулсивното си желание да му нареди веднага да напусне.
— Наистина съм въодушевена! — възкликна. — И знаеш ли защо, миличък? Имаш право на три опита да отгатнеш причината.
Изявлението й бе доста лаконично и загадъчно, но като го свързаха с трескавото й състояние, двамата мъже се досетиха, че се е случило нещо от колосално значение. Чимп, който седеше с лакти, подпрени на коленете си, рязко се изправи и се разтрепери като желе. Соупи толкова силно наклони назад стола си, че се просна на пода и удари тила си в ръба на камината.
Но в решаващи мигове като този физическата болка не се забелязва — той дори не потърка удареното място, а втренчи широко ококорените си очи в съпругата си:
— Да не би…
— Точно така, разбрах къде е съкровището!
— Лорд Кейкбред ли ти каза?
— Да, научих новината направо от извора, както се казва.
— Споделил е с теб къде е скрил камъните, така ли?
— Да, беше така любезен да ми каже тази незначителна подробност.
— Много добре.
— Заслужила съм нещо повече от едно „много добре“!
— Идва ми да закрещя така, че целият свят да чуе каква умница е моята малка Доли — прочувствено каза Соупи, надигна се от пода и я притисна до гърдите си. — Миличка, няма втора като теб — знаменита си!
— И аз съм на същото мнение — скромно заяви Доли, извади пудриерата си и заоправя грима си, поразмазан от ласките на брачния й партньор.
Съществува една категория хора, на които им се повдига от гледката на щастливи съпрузи и Чимп Туист принадлежеше именно към нея. С мрачното изражение на заклет ерген той впери поглед в любвеобилно настроените съпрузи — цялото му същество излъчваше неприязън към Соупи, който беше прегърнал жена си през кръста, и към Доли, която бе обронила глава на гърдите на съпруга си.
— Престанете да се лигавите — промърмори кисело.
В течение на няколкото минути, изминали от шеметната поява на Доли, в поведението му беше настъпила драстична промяна. Първоначалната му радост бе заменена от скептицизъм, тъй като интуицията му подсказваше, че това е поредната фалшива тревога. Освен това се страхуваше, че коварната госпожа Молой отново му е заложила капан.
— Значи ти е съобщил къде е скрил камъните, така ли? — попита недоверчиво.
— Ти глух ли си? Нали току-що казах точно това!
— Чух какво каза. Навярно… — продължи Чимп и със замах засука мустачките си — навярно ще ни съобщиш, че торбичката е в спалнята на лорд Кейкбред и че тъкмо аз трябва да я взема.
Ироничното му подмятане, което отваряше старите рани, разочарова Соупи. Той беше от хората, които предпочитат завинаги да погребат миналото.
— Хубава работа, Чимпи — запротестира с вид на оскърбен херцог. — Така ли се разговаря със стари приятели?
— Само се интересувах каква роля е определила за мен този път любезната мадам Молой.
Обвинението му дълбоко оскърби принципната Доли. Тя затвори пудриерата и злобно изгледа дребния човек:
— Някой ден ще ти дам да се разбереш, Чимп Туист! Така ще те подредя, че цял живот ще ти държи влага!
— Успокой се, миличка — запротестира миролюбивият й съпруг.
— Няма да търпя да ми хитрее, след като трябва на колене да ми благодари!
Упрекът й не попадна на благодатна почва — господин Туист не се изчерви от срам заради черната си неблагодарност, а промърмори:
— Не вярвам, че старецът ти е казал къде са диамантите…
Думите му бяха като отровни стрели, които засегнаха женското самочувствие на Доли. Очите й заблестяха като разпалени въглени и тя възкликна:
— Разбира се, че ми каза! Поне научих най-важното…
Чимп Туист се изсмя и подигравателно повтори последните й две думи. Съмнение загриза душата на Соупи, който по принцип безрезервно вярваше на нежната си половинка.
— Какво означава „Поне научих най-важното“, миличка? — попита нетърпеливо.
— Разбира се, старият перко не ми съобщи точно къде е скрил камъните — може да е изкукуригал, но е страхотен хитрец. Набързо ще ви разкажа какво се случи. Отивам аз в стаичката му и го заварвам да си лафи с русолявия младок, който на минутата се изнизва като връв — сигурно още ми има зъб, задето следобеда го целих с каменна ваза. Лорд Кейкбред ми налива портвайн, пийваме по чашка, обаче междувременно забелязвам, че той се хили като малоумен, затуй подхвърлям: „Май сте в много добро настроение. Да не би някой да ви е оставил голямо наследство?“ А лордът отвръща: „Нещо подобно, драга ми госпожо, нещо подобно.“ После добавя, че имал малко спестени парички от дългогодишната си служба като иконом, обаче много време не можел да си спомни къде ги бил скрил, а сега се бил сетил, че са в кабинета на госпожа Корк. Щял да отиде там веднага щом тя започне лекцията си за ония африкански диваци. Е, господа, какво ще кажете? За мен тази информация е предостатъчна.