Соупи вече не изглеждаше угрижен, а целият засия:
— Сигурно е намеквал за диамантите.
— Разбира се, глупчо. Че за какво друго ще намеква?
Чимп Туист обаче още беше скептично настроен.
— Не каза ли точно къде ги е скрил?
— Слушай, мърморко! — извика Доли, чието търпение вече се изчерпваше. — Ако се интересуваш дали лордът ми е предоставил писмени указания, карта на която е отбелязано скривалището, ловни кучета и куфар, за да прибера плячката, отговорът е отрицателен. Но щом диамантите са някъде в кабинета и Кейкбред ще отиде там след започването на лекцията, смятайте работата за опечена. Соупи, ти ще се спотаиш под прозореца и когато старецът извади съкровището от скривалището, ще се втурнеш в кабинета и ще го сплашиш.
Дори главнокомандващ армия не би могъл да формулира толкова кратко и ясно заповедта си, ала господин Молой озадачено сбърчи чело — недоумяваше защо именно той трябва да бъде на топа на устата.
— Аз ли, скъпа? — попита за всеки случай.
— Да. Ние с Чимп ще имаме други задачи.
Лицето на господин Молой помръкна — и той като Лайънел Грийн мразеше да участва в опасни операции.
— Да го сплаша ли, скъпа?
— Да, миличък.
— С какво?
Доли прекоси стаята и от чекмеджето на бюрото извади пистолет.
— Ето, вземи.
Съпругът й се втренчи в смъртоносния предмет — погледът му изразяваше едновременно ужас и удивление. Взираше се в оръжието така, сякаш бе отровна змия, неочаквано изпълзяла на пътя му.
— Не знаех, че имаш пистолет, мъничката ми.
— Разбира се, че имам, захарче, и не се разделям с него нито за миг. Човек никога не знае кога ще му потрябва оръжие. Хайде, сложи го в джоба си.
Соупи неохотно се подчини, като промърмори, че не обича оръжията, на което практичната Доли отвърна, че от него не се иска да проявява топли чувства към тях, а да ги използва.
— Трябва само да допреш дулото до корема на стария перко — добави тя. — Фасулска работа, нали?
Съпругът й беше принуден да признае, че задачата му наистина е много лесна — коремът на лорд Уфнам беше толкова голям, че представляваше идеална мишена. Ала все още не беше изчерпал възраженията си.
— Какво трябва да кажа? — поинтересува се.
— „Горе ръцете!“, ето какво.
— Не мога.
— Защо?
— Много е банално.
— Тогава само насочи оръжието към него, той ще разбере намека.
— Добре, скъпа — печално промърмори Соупи, който още не можеше да се примири със съдбата си. — Ще изпълня указанията ти, но бих предпочел да ме накараш да му продам акции от някоя компания за петролодобив. Обаче искам да знам какво ще прави Чимп, докато аз върша черната работа.
— Той ще задържи старците във всекидневната, така ще избегнем опасността някой да влезе в кабинета.
Изглежда, Чимп Туист беше по куражлия от господин Молой, защото не се захвана да оспорва плана на Доли, а мигом скочи на крака и протегна ръка:
— Съгласен съм, дай ми пистолет.
— Нямам друг. Да не мислиш, че притежавам оръжеен склад!
— Ама как ще ги задържа, ако не съм въоръжен?
— Дръж ръката си в джоба на сакото си, все едно стискаш пистолет. Защо правиш такива физиономии?
Господин Туист правеше такива физиономии, защото планът, очертан от нея, му се струваше несигурен.
— Това искаш от мен, тъй ли?
— Да. Имаш ли някакви възражения?
— Идеята ти е смахната.
— Глупости! Нима се страхуваш от шепа безобидни старци?
— Забравяш, че и онази Корк ще бъде там.
— Само не ми казвай, че те е шубе от една жена.
— Признавам, че изпитвам ужас от нея — заяви Чимп, който бе прекарал само няколко минути в обществото на смелата ловджийка, но тя набързо му беше взела страха. — Да се разберем отсега — щом искаш да се изправя с голи ръце срещу тази жена, от която треперят дори човекоядците, искам по-голям дял от печалбата. Точно така, госпожо — продължи той, без да обръща внимание на ужасения вик на Доли и на болезнения стон, който се изтръгна от гърдите на съпруга й, — подялбата наполовина няма да я бъде. Или ми даваш пистолет, или получавам седемдесет и пет процента от сумата.