Клариса се наежи:
— Кейкбред ли? Нима се осмеляваш да обсъждаш с иконома семейните ми проблеми?
Бедният Юстас се изчерви и смутено изломоти:
— Не, не! Неочаквано се натъкнах на него в моята стая, а пък ти знаеш колко трудно е при подобни неловки ситуации да поведеш разговор… особено с Кейкбред. Честно да си призная, чувствам се доста неловко в негово присъствие. Забелязала ли си как се взира в хората?
— Как така си го заварил в стаята си? Той не е твой прислужник. Какво е търсил в спалнята ти?
— Ровеше под леглото.
Госпожа Корк смаяно се втренчи в него:
— Много странно! Завчера го заварих да ровичка из шкафовете в моята стая. Обясни, че търсел мишка.
— А на мен каза, че търси бръмбари.
— Тази история не ми харесва, Юстас.
— Имаш повод за тревога. Повече от сигурен съм, че под леглото ми няма бръмбари.
— Питам се дали този човек е почтен…
— Признавам, че и аз си задавам същия въпрос. Изглежда като олицетворение на добродетелта, но всички икономи си приличат като две капки вода. Препоръките му добри ли бяха?
— Изобщо не ги видях — беше безсмислено. Госпожица Бенедик, която уреди всички формалности около наемането на къщата, ми съобщи, че едно от условията, поставени от чичо й, е да задържа на работа иконома. Каза ми, че това била обичайната практика и аз не възразих. Но сега…
Тя млъкна не защото беше приключила разговора, а защото до възбог се извиси гневен женски глас, последван от оглушителен шум, сякаш пред сградата изсипаха цял тон въглища.
— Това пък какво беше? — попита смаяно.
Господин Тръмпър хукна към вратата и след секунди се върна с информация от първа ръка:
— Изглежда, Кейкбред се е изтъркалял надолу по стълбата. О, извинете… — Последните му думи бяха отправени към госпожа Молой, която бе профучала край него, а сега стоеше в средата на кабинета, дишаше на пресекулки и проявяваше и други признаци на накърнена добродетел.
— Слушай, госпожа Корк! — изкрещя пронизително.
Временната господарка на Шипли Хол не беше свикнала да се обръщат към нея с такъв непочтителен тон, но любопитството й надделя над гнева:
— Какво се е случило, госпожо Молой? Изглеждате ми разтревожена.
— Меко казано! Завържи си с верига проклетия иконом, че не отговарям какво може да му се случи! Мътните го взели, това вече е върхът!
— Боя се, че е станало някакво недоразумение. Какво е сторил моят иконом?
— Току-що пак го спипах да ровичка из стаята ми. Бога ми, до гуша ми дойде от този нахал! За два дни втори път го заварвам под тоалетката. Хич не се учудвай, че се жалвам. Като пристигнахме тук, ни казаха, че стаята е запазена само за двамата със съпруга ми. Никой не ни предупреди, че ще се наложи да я делим с иконома. Този човек няма ли си собствена стая?
Докато Доли произнасяше пламенната си реч, Юстас Тръмпър писукаше от учудване, а когато госпожа Молой прекъсна монолога си, за да си поеме дъх, той побърза да се намеси:
— Странно, нали, Клариса? А още по-необикновено е, че преди секунди обсъждахме тъкмо Кейкбред.
— Господин Тръмпър сподели с мен — подхвана тя, — че тази сутрин заварил в стаята си иконома, и то при крайно съмнителни обстоятелства. Аз пък му доверих, че наскоро същото се случи и с мен — и моите покои бяха удостоени с посещението на нашия Кейкбред. Малко преди да се появите, мила госпожо, стигнахме до заключението, че трябва да предприемем решителни мерки.
— Виж, в туй си права, обаче е наложително да се действа бързо и решително. Не е трудно да се отгатне какво е намислил дъртият козел. Ще ни обере до шушка и ще изчезне. Чудно ми е, че още не го е направил. Съветвам те да го изхвърлиш като мръсно псе, иначе ще си останем голи като пушки.
— Подкрепям мнението ви — заяви госпожа Корк. — Ще го уволня още днес.
Тя измарширува до бюрото си и натисна копчето на вътрешния телефон:
— Госпожице Бенедик!
Отново се разнесе мелодичният женски глас:
— Какво желаете, госпожо Корк?
— Елате в кабинета ми, ако обичате.
— Добре, госпожо.
След няколко минути, по време на които Клариса изнесе импровизирана лекция за непочтеността на икономите, господин Тръмпър с пискливи възгласи я подкрепяше, а Доли едва сдържаше справедливия си гняв, вратата се отвори и Ан Бенедик влезе в кабинета.
Природата беше проявила голяма щедрост при сътворяването й. Двайсет и три годишната девойка беше стройна, а очите й жизнерадостно блестяха. Приличаше на палаво хлапе и човек неволно си представяше каква чаровница е била като малка. Устните й изглеждаха създадени да се усмихват, а погледът й издаваше свежо чувство за хумор. Първата мисъл на всеки мъж (освен на Юстас Тръмпър, според когото бе истинска привилегия да служиш на неговата любима) бе, че тя заслужава нещо повече, отколкото да седи пред телефона и непрекъснато да казва: „Какво ще обичате, госпожо Корк?“.