Выбрать главу

— Бутилки ли чупи?

— Определено. Изглежда, вече е натрошил на сол всички освен една, която запрати по мен, когато надникнах през открехнатата врата и най-дружелюбно го попитах какво прави. За една бройка не ме улучи, затуй реших да се чупя, докато не съм загинала млада-зелена. Рекох си, че е редно да ти съобщя за поредната щуротия на онзи Кейкбред.

— Правилно! Веднага ще взема необходимите мерки!

— Направо да не повярваш! — пак изписука господин Тръмпър. — По време на вечерята човекът изглеждаше съвсем нормален…

— Грешиш! — прекъсна го Клариса. — Още тогава ми направи впечатление налудничавият му поглед. Няма съмнение, че през целия следобед се е наливал като смок.

Говореше с неодобрение, но в гласа й се прокрадваше нотка на задоволство, дори на облекчение. Присъщо на всеки от нас е да мрази загадките, освен когато са залегнали във фабулата на криминален роман и подлежат на разследване от инспектор Първис и подобни нему частни детективи, ето защо тайнствеността, обгръщаща Кейкбред, създаваше доста главоболия на госпожа Корк. Ала съобщението на Доли най-сетне даваше отговор на мистерията — Кейкбред се бе оказал таен алкохолик. Тя нямаше проблеми с алкохолиците — мнозина от най-близките й приятели в Африка бяха вождове на туземни племена, които до забрава се наливаха с джин.

— В избата е, така ли? — промърмори замислено. — Веднага ще предприема необходимите мерки и ще го укротя.

— Вземи брадвичка, че като го знам как беснее… — посъветва я Доли.

Господин Тръмпър отново доказа своята незаменимост в случаите, в които трябва да се свърши нещо. Изтича в гостната и след няколко секунди се върна с ръжена.

— Заповядай, Клариса.

— Благодаря, Юстас.

— Ще те придружа.

— Няма нужда.

— Настоявам — решително заяви той, а Доли обяви, че и тя ще участва в операцията по залавянето на побеснелия иконом.

Процесията премина по ехтящите коридорите, водещи към помещенията за прислугата, и се озова през входа на избата. Вратата беше открехната, но отвъд нея не се чуваха звуци, свидетелстващи за наличието на пиян иконом.

Госпожа Корк надникна в избата, а Юстас и Доли, които стояха зад нея, шепнешком заобсъждаха положението.

— Изглежда, Кейкбред се е поусмирил — отбеляза господин Тръмпър.

— Сигурно изчаква някой да се появи в полезрението му, та да почне да го бомбардира с опасни предмети — прошепна в отговор тя.

Клариса Корк с раздразнение установи, че я побиват тръпки. Нервите й бяха от стомана, но зловещата тишина бе в състояние да извади от равновесие и най-хладнокръвния човек. Когато един иконом е добил широка популярност като човек, който чупи бутилки, съвсем естествено е да очакваш от него да прави именно това. Нормално е да се изнервиш, ако той безмълвно се спотайва в мрака.

— Кейкбред! — заповеднически извика безстрашната ловджийка.

Нито звук не наруши тягостната тишина. Навярно икономът дебнеше зад вратата, готов да се нахвърли върху онзи, който дръзне да прекрати заниманията му.

— Може би си е отишъл — обнадеждено промърмори господин Тръмпър.

— Не, още е там — опроверга го Доли. — Виждам как очите му блестят в тъмнината.

Думите й подействаха на госпожа Корк като сигнал за атака. Не й беше присъщо да си губи времето с празни приказки, предпочиташе да действа. Здраво стисна ръжена, широко отвори вратата и заслиза по каменните стъпала, а Юстас Тръмпър се поколеба само за миг и я последва.

Краката му се подкосяваха, крепеше го само мисълта, че никога досега не е постъпвал толкова храбро. Ала едва прекрачи прага, вратата с трясък се затвори след него и ключът се превъртя в ключалката.

Междувременно Ан, която бе командирована от господарката на Шипли Хол в градината, за да открие дезертьорите, излезе на терасата. Тъкмо се канеше да я прекоси видя, че лампата в кабинета на госпожа Корк свети. Хрумна й, че сигурно е забравила да изключи осветлението, тъй като само преди петнайсет минути бе отишла в кабинета за копие от „Една жена сред африканската пустош“, с откъси от която работодателката й възнамеряваше да онагледи лекцията си.

Смазана от чувството за вина, което изпитват всички, оставящи лампите да светят в безлюдни стаи, тя побърза да отвори остъклената врата и да поправи грешката си, ала откри, че помещението не само не е безлюдно, ами е пренаселено. Първото, което се изпречи пред очите й, беше Джей Джи Милър — най-противният полузащитник на английския национален отбор по ръгби. Той беше с гръб към нея и окуражаващо подвикваше на нещо, което бюрото закриваше от погледа й. Ан безшумно се приближи и видя, че въпросното нещо са внушителни по размерите си седалищни части е опънат върху тях панталон, които се подават от дълбок шкаф. Сториха й се познати и само след миг интуицията й подсказа, че принадлежат на самия лорд Джордж Уфнам.