— Колкото й да ти е чудно, този път паметта не ми изневери — иронично подхвърли тя. — Между другото, навярно знаеш, че семейство Молой офейкаха с диамантите.
— Така ли? Това ме подсеща да попитам къде е чичо ти.
— Нямам представа. Знам само, че излезе навън.
— Може би е намислил да хване скакалец, за да измери температурата на въздуха… Но да се върна на думата си — ако беше продължила да се държиш смразяващо с мен, щях да бъда като онзи човек, за когото писаха вестниците. Санбернарските кучета го открили да лежи в снега бездиханен и красив. И аз щях да приличам на него.
— Нямаше да бъдеш красив.
— Мислиш ли?
— Убедена съм и благодаря на Бога, че не приличаш на филмов актьор! До гуша ми е дошло от красавци. Мисля, че си симпатичен и с открито лице, нищо повече.
— Може би мнението ти е обективно, въпреки че тъкмо сега не ме виждаш в най-добрата ми светлина. Всеки мъж, който е бил улучен с тежка кутия като досадна муха, губи от чара си. Все пак схващам за какво намекваш. Горките момичета — от малки мечтаят да се омъжат за принца от приказките, а накрая трябва да се примирят със симпатяги като мен.
— Не съжалявам.
— Никак ли?
— Ни най-малко!
— Ан! — прочувствено възкликна Джеф. — Щеше да се смаеш, ако знаеше, че си истински ангел! — добави и я притисна до гърдите си така, че прегръдката му би задоволила дори строгите критерии на лорд Уфнам. След известно време Ан напусна обятията му, въздъхна и замислено промълви:
— Знаеш ли, животът е много несправедлив.
Младежът беше на противоположното мнение и побърза да го изрази:
— Не е вярно! Да не съм те чул да го обиждаш! Животът е прекрасен… Какво те направи такава песимистка?
— Вече ти казах, че двамата Молой задигнаха семейното богатство.
— Какво от това?
— Жалко е, не мислиш ли?
— Не те разбирам — озадачено промърмори той. — Твърдиш, че ме обичаш… нали не се отмяташ от думите си?
— Не, в никакъв случай.
— Ще се омъжиш ли за мен?
— Да.
— Не ти ли стигат тези доказателства, че животът е прекрасен? Да не мислиш, че ще взема да се тръшкам само защото двама мошеници са задигнали няколко диаманта!
— Все пак наистина е жалко. Навярно щеше да ти бъде приятно, ако съпругата ти има зестра.
— Знаеш ли какво означава тази дума?
— Разбира се, въпреки че е доста старомодна.
— Смайваш ме с познанията си, скъпа!
— Е, какво ще кажеш?
— Питаш ме дали щях да се зарадвам на зестрата ти, така ли? Пет пари не давам за твоята зестра! Спомняш ли си какво е казал поетът? „Дори да е бедна като мишка църковна, непокварената и мила английска девойка и за краля съпруга е достойна.“
— Не беше зле непорочната и мила английска девойка да има нещичко в банката — печално отбеляза Ан. — Искрено обичам негова милост лорд Уфнам, но с най-голямо удоволствие бих го фраснала по главата с кутията за тютюн.
— Е, сега ти е паднало, защото го виждам да се задава. Сигурно е скътал някъде още една кутия, та ще може да ти услужи с нея.
По принцип лорд Уфнам се движеше тромаво и погледът му почти винаги беше безжизнен, но на Джеф му се стори, че сега стъпките му са още по-тежки, а очите му — далеч по-изцъклени. Приличаше на човек, който се връща от погребение на най-добрия си приятел, само дето лицето му беше покрито с въглищен прах, какъвто не се среща на подобни церемонии.
С типичната женска непрозорливост Ан забеляза само изцапаното му лице, но не и доказателствата за разбитото му сърце.
— Скъпи ми чичо, какво е станало с лицето ти?
Погледът на лорд Уфнам загуби безжизнеността си и очите му проблеснаха като разпалени въгленчета. Очевидно някакъв спомен не му даваше покой.
— По-скоро трябва да попиташ кой ме подреди така! Допреди минута онзи нещастник Тръмпър ме замеряше с буци въглища.
— Въглища ли?
— Идеални са за целта — побърза да обясни Джеф. — Ако имаш точен мерник, буците въглища са като гранати. Защо е предприел тези отчаяни мерки? — обърна се той към лорда. — Даде ли ви някакво задоволително обяснение?
— Побесня, когато налетях да целуна госпожа Корк.
Усещането, че сънува нелеп кошмар, което през цялата вечер не бе напуснало Ан, сега се задълбочи.
— Боже мой, защо ти е да я целуваш? — възкликна тя.
— Предложих й да се омъжи за мен.
— Съвсем естествено е било да я целуне — намеси се Джеф. — Първото, което правиш, когато предложиш брак някому, е да го целунеш. Спомни си какво се случи и с нас преди малко. Ако не ме беше целунала, нямаше да се предам. И без това се двоумях как да постъпя.