Девойката смразяващо го изгледа:
— Не знам дали знаеш, драги ми Джей Джи Милър, но те грози опасност да се върнеш в ледниковия период!
— Не ме е грижа! Вече не съм онзи жалък страхливец, който преди няколко часа се гърчеше под погледа ти. Нямаш представа какъв кураж добих, като разбрах, че ще се оженим. Готов съм да се опълча срещу теб! — Той се обърна към лорда: — Не ни обръщайте внимание — влюбените понякога се спречкват. С вашата племенница се сгодихме.
— Да му се не види! Вярно ли е?
— Да. А като ви гледам, нещо ми подсказва, че вие не сте сгоден. Не можахте ли да свалите Корк? Къде сгрешихте?
— Всичко тръгна наопаки от самото начало. Отключих вратата на избата, а когато мадам Корк изскочи навън, я сграбчих в прегръдките си и я целунах.
— Съобщихте ли й, че сте лорд Уфнам?
— А? Не… Защо, трябваше ли?
— Сигурно й се е сторило странно, че икономът налита да я целува.
— Да му се не види! Изобщо не ми мина през ума! — Лорд Уфнам мъдро кимна като човек, който най-сетне е прозрял истината. — Сигурно затова ми каза, че съм пиян и ме посъветва да си легна.
— Сигурно.
— Всъщност дори да й се бях представил най-официално, пак нямаше да излезе нищо, защото още в избата госпожата беше приела предложението на Тръмпър да се омъжи за него. Затова и проклетият дребосък ме замерваше с буци въглища. Най-лошото е, че госпожата ме уволни и ме предупреди още утре сутринта да напусна имението. Слава Богу, че ще получа едномесечна заплата, задето ме изхвърлят без предупреждение. Парите ще ми дойдат добре, защото трябва да си търся и жилище…
— Ще делим наполовина, съдружнико — прекъсна го Ан. — Но нали според договора госпожата няма право да те уволни?
— Това ми напомня за човека, когото вкарали в затвора. Когато един негов приятел отишъл да го посети и го попитал защо е зад решетките, а нашият човек му съобщил причината, приятелят възкликнал: „Да му се не види, невъзможно е да те осъдят заради това!“. „Зная, че не могат — отвърнал затворникът, — но ме осъдиха.“ Мадам Корк заяви, че пет пари не дава, ако милион клаузи в милион договори гласят, че няма право да ме уволни, а накрая добави: „Ако онзи Уфнам реши да ме съди, готова съм да отстоявам правата си пред камарата на лордовете!“. Честно да си призная, едва ли ще се стигне до съд — неприятностите и разходите са прекалено големи.
Ан, която търсеше възможност да прекрати диалога Уфнам-Милър, побърза да се възползва от настъпилото мълчание.
— Горкичката Ан! — възкликна. — Бедното, нещастно момиче! Какво ли бъдеще очаква тази мила и невинна девойка, след като съпругът й е умопобъркан, а чичо й дърдори каквото му дойде наум? Джеф!
— Кажи, съкровище.
— Бъди така добър да ми обясниш какво става.
— С най-голямо удоволствие, единствена моя. Пред теб стои най-чистият човек, когото познавам… — Той замълча за миг и смутено избърбори: — Всъщност предвид обстоятелствата май не избрах най-подходящото сравнение… Важното е, че този човек е герой. Според мен е кръстоска между благороден рицар и бойскаут. Възнамеряваше да се жертва и да се ожени за госпожа Корк, за да възстанови сумата, която ти се полага по наследство.
— Чичо Джооордж! — развълнувано възкликна девойката.
— Само изпълнявам дълга си, миличка — скромно заяви лордът. — Нали знаеш, noblesse oblige.
Изглеждаше толкова самодоволен, че Джеф съжали, задето го е издигнал на пиедестал. С горчивина си помисли, че много често похвалите водят до главозамайване на онзи, към когото са отправени, и реши да поправи грешката си.
— Не стойте като мъченик, когото са завързали на кладата — обърна се към лорда. — Саможертвата ви щеше да бъде излишна, ако имахте повече мозък от едно пиле.
— Май попрекали, приятелю — засегна се възрастният джентълмен.
Ан побърза да го подкрепи:
— Този Милър започна да се самозабравя. Прави ми впечатление, че е прекалено високомерен и самонадеян, тъкмо от типа хора, които са ми най-противни.
— Отказвам да си взема думите назад! — запъна се Джеф. — Държа на мнението си, че чичо ти има по-малко мозък от пиле. Защо старият кухавелник не е занесъл диамантите в банката?
— Нима току-що дръзна да наречеш чичо ми „стар кухавелник“?
— Да!
— Крайно време беше някой да му каже истината в очите — изръкопляска Ан. — Разбира се, той няма доверие на банковата институция.
— Зная. Още при запознанството ни сподели мнението си с мен.
— Естествено е, като не се доверяваш на банките, да не им поверяваш за съхранение торбичка с диаманти.
— Май е за предпочитане скъпоценните камъни да се съхраняват в банков сейф, отколкото да попаднат в ръцете на семейство Молой.