През последната им нощ ги поканиха в тронната зала. Приветства ги заместникът на Толуен.
Издигнаха ги в звание „Знатни Лордове на Морна и цяла Мория“. Там, за първи път, си стиснаха ръце джудже, елф и човек и бе положен първият съюз между трите вида, от древни времена насам.
По политическите правила, получиха подаръци на раздяла — изящни, сребърни пръстени, изковани във великолепни времена на мир. Сбогуваха се:
— Пазете новите си притежания, защото са магически. В миг на смъртна опасност те ще бъдат единствената ви защита. И Сбогом, приятели! — трогнато, но по кралски, промълви приемникът на престола. — А Вие, кралю, да се връщате скоро! За къде сме без Вас!? — усмихна се той.
От Толуен не разбраха нищо за мистериозните подаръци, защото той не ги бе виждал досега, но им съобщи, че среброто му е познато и е изковано със силни магии.
17 глава
Пътят до Вордонар
За тридесет и осем дни, на предвижване през тъмните нощи, те прекосиха Морна от край до край. Достигайки билото на планината Вордор, те бяха похабили много сила, воля, пролели кръв и пот.
Пътят им на север след седмица и половина ги изведе до най-ниските върхове и ги запозна с езерата Корнич.
Ужасна воня… Мрачно кален терен… Големи, черни езера, облени в катран… Стомасите на световните спасители се заобръщаха и те се загърчиха неистово. Околната гадост се просмукваше, носена от въздуха, в тях и ги задушаваше.
Толуен със силен, но по детски, гласец ги запита, използвайки причудливи гримаси:
— Защо това място е толкова противно?!
Арен се разсмя, поемайки доста от зловонния мирис и усмивката му премина в погнуса. Не можеше да спре да се дави и получи силен удар от страна на Лесонир. Това му подейства мигновено, но не се реши да отговори. С усмивка го стори елфът:
— Някъде под нас лежи във вечното си ложе Черният кристал. Такива бяха някога думите на Нильом. Но може ли да се вярва на легендите, които той знаеше?! Е, покойният ни приятел твърдеше, че с крал Арнаст не загинали всички лютисри. С риск за живота си някой отнесъл причината за озлобението на Дрогос до тук. Този някой бил и магьосник — привикал древни магии и се погребал с Черния камък в земните недра. Но ложето на Създателя на зло /камъкът/ не се оказало на достатъчно голяма дълбочина и сега неговият обитател помпа от живота на тези земи. Стъпили някой на грешно място ще заплати с преждевременно остаряване, а пренощува ли — със смърт…
Джуджето се сепна и заговори уплашено, като дете представящо си таласъм:
— Не сме ли застрашени, тогава?! Не е ли възможно и нашият живот да бъде погълнат?!
Лесонир се усмихна. Заговори със своя елфически, бащински, покровителски акцент:
— Не си достатъчно съобразителен за скиталец. Не твърдеше ли, че многобройни са били странстванията ти? Но, има ли значение? Не сме ли и тримата изправени пред нещо непознато? Ние сме в безопасност — доколкото е възможно в земите на Дрогос. Според теб той не би ли усетил, къде е произходът на неговото безсмъртие? Защо е построил крепостта си именно тук?… Отдавна Черният кристал е запоен отново на неговия меч. …
Вървяха. Пооправилият се Арен изкрещя, прекъсвайки разговора им:
— Гледайте в пътя! — не звучеше ядосано, а шегобийски сериозно. Влагаше сериозност и шега.
Бродът, по който се придвижваха пропадна. Изпопадаха като скали. Оказаха се до рамената в отвратителна вода. Джуджето не можеше да плува! Оцеля благодарение на Лесонир, който го дръпна на повърхността. Късметът им свърши — мръсна и кишава вода. Плуването им помагаше единствено да поддържат главите си над нея.
Въздухът се ароматизира — борови иглички. Страховият хормон бе задействал вид потни жлези на Лесонир.
Елфът бе изплашен. Човекът — уморен и ядосан. Джуджето — полудяло и разярено.
Водата се сгъстяваше. Смъртта идваше за тях. Чувство се запромъква из съзнанието на Арен. Той изтръпна. Потъваше, когато се предаде на умората. Съзнанието му се замъгли, но не бе изцяло затрито. Ръцете му се размахаха. Изплува на повърхността. Чувстваше силата на меча. Против волята си, заговори:
— Имбрихус небус интегрито ди вида ромбио систера марше. Вилионта диори некус имбрихус вивеки.
По крайбрежието на езерото се разстла огромна армия — елфи, джуджета, хора и орли, слуги на елфите. Наобиколиха ги армиите на прокълнатите — войски от скитащи племена, обитаващи планините на Вордор, в търсене на начин да бъде разрушен Вордонар.
Извадиха ги от мръсните води. Поеха на път към вражеската крепост, след едночасов разговор. Седем хиляди представители на различни видове, водени от елф, джудже и човек, но предимно от древен меч.